Джеймс Роллинс - Джейк Ренсъм и кралят на черепите

Вдигна радиото към устните си:

— Добре, идвам веднага.

Забави се, колкото да освободи с помощта на чукчето и длетото трилобитния фосил от скалата, сетне го прибра в джоба си. След като приключи, обърна се по гръб само за да види една лигава муцуна и един голям и влажен черен нос, надвесени над лицето му. Усети горещ дъх. Кучешката лига капна върху челото му.

Уф!

Джейк протегна ръце и отблъсна муцуната на басета от лицето си.

— Престани, Уотсън. Дъхът ти може да убие и дракон.

Джейк седна. Уотсън не обърна внимание на обидата и прокара дългия си влажен език по лицето му.

— Е, това е по-добре. Сподели всичките си микроби с мен.

Джейк се засмя и почеса старото куче зад клепналото ляво ухо, което накара животното да зарита щастливо. Уотсън караше четиринайсетата си година и бе част от семейство Ренсъм по-дълго от Джейк. Майка му го бе спасила от английски развъдник на фоксери, в който щяха да използват кученцето като примамка, тъй като се бе родило с деформирано предно краче. Уотсън продължаваше да куца, но както обичаше да казва майката на Джейк, недостатъците ни правят такива, каквито сме.

Въпреки недъгавия си крак, видеше ли катерица, Уотсън се втурваше след нея бърз като светкавица. Джейк винаги носеше със себе си кучешка свирка, тъй като се боеше басетът да не се изгуби в гората. Особено след като зрението му бе започнало да отслабва с възрастта.

— Хайде, Уотсън, да похапнем. Храна!

Като чу последната дума, кучето замаха радостно с опашка. Повдигна нос във въздуха и подуши. Това сетиво определено не бе отслабнало с годините. Уотсън вероятно вече знаеше какво е сложила на печката леля Матилда.

Джейк погледната другите два фосила, които искаше да вземе. Щяха да почакат до утре. Смрачаваше се и той не искаше да допуска грешки. Така го бе учил баща му. Археологът трябва да бъде търпелив. Сякаш чу гласа на баща си: Не пришпорвай историята… няма да ти избяга.

Джейк последва съвета му, събра инструментите си и тръгна с Уотсън. Изкатери се по склона на старата кариера и пое към дома.

Пред Джейк се ширна имението Рейвънсгейт, повече от двеста декара хълмиста земя, осеяна тук-там с горички от захарен клен и черен дъб.

Джейк вървеше по пътеката, застлана с мулч от едри дървесни стърготини. Имението бе старо, първият Ренсъм дошъл тук малко след подписването на Декларацията за независимост. Бил прочут египтолог и всяко следващо поколение следвало стъпките на основателя, всеки от потомците му бил изследовател в една или друга област.

След последния завой пред Джейк се разкри домът му.

Насред просторна английска градина се издигаше малко имение с каменни кулички, дървени фронтони, каменни плочи по покрива, медни улуци, прозорци от оцветено стъкло, с месингов обков. Автомобилна алея, застлана с чакъл, отвеждаше до главния вход, чиито стълбове поддържаха чифт каменни гарвани, дали името на имението — Рейвънсгейт или Гарванова порта.

След изчезването на родителите му, къщата заприлича на изоставена. Бръшлянът бе излинял и пожълтял, от покрива липсваха няколко каменни плочи, стъклата на някои прозорци бяха заменени от картон и скоч. Сякаш някой бе откраднал нещо жизненоважно — от земята, от къщата, но най-вече от Джейк.

Джейк влезе в къщата, озова се в тесен коридор, застлан с червеникави плочки, избърса праха от обувките си и изтупа дрехите си. Окачи чантата, в която събираше образците и инструментите си, на кука до вратата.

От съседната стая надникна леля Матилда. Сбръчканото ѝ лице бе обрамчено от побелели къдрици повечето от които бяха скрити под готварската й шапка. Рядко излизаше в коридора, беше прекалено заета, за да напуска стаята си.

— А, ето те, миличък. Тъкмо сипвах супата. Побързай да се измиеш. — Ъгълчетата на устните й се извиха в лека гримаса, която издаваше загриженост. — Случайно да имаш представа къде е сестра ти?

Въпросът бе риторичен, леля Матилда не очакваше Джейк да й отговори, тъй като двамата с Кейди се бяха отчуждили напоследък.

— Измивам се и идвам веднага, лельо Матилда.

— Не се бави. — Тя се върна в кухнята, за да надзирава готвачката и двете прислужници. Миг след това отново надзърна в коридора. — А, Едуард, помоли да се отбиеш в библиотеката преди вечеря. Нещо пристигна с днешната поща.

Любопитството накара Джейк да ускори крачка. Уотсън, очевидно незаинтригуван от новината, се ориентира към кухнята с надеждата да получи нещо за хапване.