Джек Чалкер - Лилит - Змия в тревата

Затова посочването на Диаманта като средище на някакъв си заговор с чужда раса бе посрещнато с присмех и недоверие от военните. Повечето от тях бяха убедени, че избягалият робот се е насочил натам просто за да заблуди преследвачите си.

Аналитичните компютри и специалистите по стратегия не споделяха мнението им. Иначе казано — не можеха да си позволят да мислят друго, което би обяснило пристигането на един много особен тип в базата. Всички разбираха, че му е възложена специална задача, корабът гъмжеше от слухове кой е този мъж, за кого работи и какво прави тук. Но никой, дори командващият местните сили адмирал, не знаеше цялата истина.

Посетителят бе придружен и от отделен модул, който скачиха към секцията за контрол на Сигурността. Там се занимаваше с тайнствените си дела, далеч от погледите на всички останали, заобиколен от часови, които също нямаха представа кого и какво пазят, защото им беше забранено да влизат в модула. Кодът за достъп съответстваше на мозъчните вълни на мъжа, гласовите му данни, генната структура и всичко онова, за което можаха да се сетят обзетите от параноя специалисти по безопасността. Ако нежелан посетител се опиташе да влезе, щеше да бъде незабавно спрян и връчен на охраната. Всеки нежив предмет щеше да бъде пръснат на атоми.

Макар че човекът беше тук от много месеци, още не знаеха името му. Не че се държеше затворено — напротив, участваше в спортните игри из залите за отдих, хранеше се в стола на секцията, дори бегло флиртуваше с някои дами от военния и цивилния персонал на кораба. Неговата загадъчност ги привличаше. Беше симпатичен, приветлив, спокоен. Но през изминалите месеци не разкри и най-незначителна подробност за себе си дори на тези, с които се сближи. Напротив, по-съобразителните забелязаха, че се отличава с умение да прониква във всички лични тайни на околните. Възхищаваха му се за непоклатимото самообладание и абсолютния професионализъм. И най-високопоставените сред тях се бояха от него.

Повечето дни той прекарваше поне по няколко часа в тесните си помещения и винаги спеше там. Умуваха и се чудеха какво ли има вътре, докато почти се побъркаха от любопитство, но така и не стигнаха до истината.

Още щом влезе в командния отсек, чу бръмченето на оповестителя и за пръв път го обзе смесица от искрено вълнение и напрегнато очакване. Отдавна направи каквото му беше по силите с постъпващите физически данни и вече изпитваше досада от еднообразието. Компютърът му предлагаше обработените частични сигнали, но те бяха твърде наситени с емоции и непълни, за да извлече особена полза от тях. С надеждата този път да не се повтори същото, той отиде при креслото за управление на отсека и се настани удобно. Компютърът се зае да изпълни програмата — разположи сензорите по главата му, вкара в организма отмерени дози от необходимите вещества и започна прехвърлянето на информацията.

Доста дълго мъжът сякаш беше скован в мъглата на някакво полухипнотично състояние, после в ума му бавно изплуваха образи. Но сега те му се сториха по-отчетливи и ясни и повече наподобяваха собственото му мислене. Лекарствата и малките неврални сонди бяха си свършили работата. Неговата личност и памет отстъпиха мястото си на почти същия, но странно отличаващ се човек.

— Заповядвам на агента да докладва.

Компютърът изпрати командата дълбоко в неговото съзнание, което вече не му принадлежеше.

Според обясненията на техниците щеше да преживее отново случилото се с неговия двойник, пратен на планетата, а умът му да обработи, подреди и съгласува наученото в свързан разказ.

Записващите устройства се включиха.

Мъжът в креслото бавно се прокашля. Минаха повече от три часа, преди от устата му да излезе нещо друго освен отделни думи и възклицания, но компютърът нямаше закъде да бърза, пък и му беше известно, че в съзнанието на агента са постъпили твърде много данни, затуй още се мъчи да ги подреди.

Накрая Инспекторът заговори.

След разговора с Крега и кратката подготовка да уредя делата си, преди да се заема със задачата (но за това не е нужно да разказвам подробно), отидох в клиниката на Сигурността. Разбира се, бях ходил там много пъти досега, без да знам точно защо. Най-често се отбивах, за да програмират в мен информацията, необходима за някоя задача, после пак ме връщаха в нормалното състояние. Няма какво да обяснявам, че голяма част от работата ми излиза извън рамките на закона (предпочитам да казвам така, вместо направо да заявя, че върша престъпления) и повечето сведения за нея са твърде „горещи“, за да бъдат огласени някога. С цел да се избегнат ненужните рискове, след изпълнението на деликатна мисия всички агенти минават през изтриването й от паметта.