Джек Чалкер - Лилит - Змия в тревата

Въпреки че това не беше моето тяло, пак си бях същият. Паметта, мислите и личността правят човека, а не тялото му. Внушавах си, че то е само биологическа маскировка, макар и необичайно хитроумна. А кой всъщност съм аз… струваше ми се, че моите спомени принадлежат на онзи тип не повече, отколкото на мен самия. Преди да ме вдигнат от креслото в клиниката на Сигурността и без това съм бил друг човек. През повечето време голяма част от паметта и знанията ми са липсвали. Именно съществото, шляещо се между две задачи, е било изкуствено, създадено едва ли не насила. Точно той, нищожният плейбой, който вече бе изчезнал от мен, не беше истинският. Действителното ми „аз“, затворено и съхранявано в техните психохирургически компютри, излизаше на бял свят само когато имаха нужда от него… и бяха прави да постъпват така. Пуснат безконтролно на свобода, щях да бъда не по-малка заплаха за структурите на властта от който и да е противник.

Биваше си ме. Крега бе казал, че съм от най-добрите. Затова сега бях тук, в това тяло, в тази килия, на този кораб. И доколкото зависеше от мен, нито щяха да изтрият съзнанието ми, нито да ме ликвидират. А пък онзи, седнал пред пулта… чудно защо вече не го мразех с такава сила, дори не изпитвах към него почти нищо. Щом си свърши работата, пак ще го изтрият, а може и да го убият, ако аз и другите ми двойници-агенти открием твърде опасни факти по планетите на Диаманта. В най-добрия случай отново ще се превърне в предишния досаден нехранимайко.

Аз пак ще съм тук, ще живея, ще бъда истински. Дори още по-пълноценен, отколкото той някога е бил.

Не се заблуждавах. Щяха да вложат голямо старание, за да ме ликвидират, ако не им играех по свирката. Някой роботизиран спътник можеше да го направи автоматично и никого нямаше да мъчат угризения. И аз така бих постъпил. Да, обаче бях уязвим само докато не стана господар на сегашното си положение, докато не се приспособя към своя нов и единствен свят. Изпитвах непоколебима увереност, защото добре познавах тяхното мислене и методи. Трябваше да свърша мръсната работа вместо тях и те също го знаеха. Но само докато надуша начин да им се изплъзна. Можех да ги победя дори в игра по собствените им правила. Ето още една причина да търпят хора като мен — за да спипат онези, които майсторски прикриват в сянка целия си живот и постъпки, успяват да останат невидими и за най-добрите им следящи системи… да ги спипат и довършат.

Но ако аз ги надхитрях, нямаше да пратят още един опитен агент по следите ми, защото просто биха поставили друг в същото положение.

Тогава осъзнах, а несъмнено и те отдавна си бяха направили сметката, че нямам друг избор, освен да изпълня задачата. Само докато правя каквото се иска от мен, ще избегна опасностите на първоначалната си несигурност. После… ще видим.

Обзе ме, както ставаше винаги, възбудата на новото предизвикателство. Загадки за решаване, цели за постигане. Обичам да печеля в играта и всичко става още по-лесно, когато смисълът на задачата не ме засяга — само трудностите по пътя, противникът, физическите и умствените усилия, необходими за справяне с поредното предизвикателство. Да науча колко опасна е тази чужда раса. Лично на мен вече ми беше безразлично. И без това отсега нататък щях да заседна завинаги в световете на Диаманта. Ако пришълците победят в наближаващия сблъсък, онези от Уордън ще си живеят като царе, защото са им били съюзници. Ако другата раса бъде победена — никаква разлика, не очаквах промени в Диаманта. Значи проблемът се превръщаше за мен в чисто интелектуална главоблъсканица.

Другата цел ме поставяше в горе-долу същото положение. Да издиря Владетеля на планетата, на която ще попадна, и да го убия, ако мога. В известен смисъл това беше по-трудно за изпълнение, защото щях да действам на напълно непозната територия, значи имах нужда от време, а вероятно и от съюзници. Пак предизвикателство. Но ако успея, собственото ми влияние ще нарасне още повече, при туй задълго. Разбира се, можеше и той да ме докопа пръв, ала така само би решил затрудненията на всички замесени в бъркотията. Дори мисълта за поражение ме отвращаваше. Предстоящото стълкновение предлагаше най-добрите условия, поне според мен. Преследването с цел убийство е най-увлекателната игра, защото или побеждаваш, или умираш, без да си принуден да понасяш факта, че си загубил.

Изведнъж ми хрумна, че единствената разлика между моя милост и някой си Владетел от Диаманта на Уордън е, че аз съм на страната на закона, а той… или тя — срещу него. Но не, не бях прав. На своя свят той е законът, а аз ще действам против него. Чудесно. Точка по въпроса на чия страна е правдата.