Джек Чалкер - Цербер - Вълк в кошарата

Вторият доклад беше от Цербер и агентът усети необичайно вълнение от необходимостта да обработи и него. Не че се боеше от провал в своята мисия. Страхуваше се най-вече от онова, което би могъл да научи… След вечерта в бара на кораба и нощта, прекарана в неспокоен сън, той вече знаеше, че ще се върне в модула. Не го ужасяваха нито мисълта за смъртта, нито най-неуязвимият противник. Беше открил от какво се плашеше.

От себе си.

Най-сетне се реши да пристъпи отново към удобното кресло. Отпусна се бавно и неохотно, компютърът долепи до главата му сензорите, вкара в тялото му точно отмерени дози от съответните химикали и започна прехвърлянето на информацията.

Лекарствата и малките неврални сонди си свършиха работата. Личността и паметта на мъжа отстъпиха мястото си на почти същия, но странно отличаващ се човек.

— Агентът знае, че не можехме да му имплантираме невропредавател — напомни компютърът. — Наложи се да стоварим необходимото оборудване на определени места по планетата, а в съзнанието на пратеника бе заложена непреодолима заповед да докладва чрез тези уреди през определени интервали. Но субективно за тебе процесът ще бъде същият.

После машината изпрати команда дълбоко в неговото съзнание, което вече не му принадлежеше.

— Заповядвам на агента да докладва.

Сега трябваше да преживее отново случилото се с неговия двойник на Цербер, а умът му щеше да обработва, подреди и съгласува наученото в свързан разказ.

Записващите устройства се включиха почти безшумно.

Мъжът в креслото се прокашля няколко пъти. Минаха повече от три часа, преди от устата му да се чуе нещо друго освен неясно мърморене и откъслечни думи. Компютрите обаче са безумно търпеливи. Машината знаеше, че съзнанието на агента има да се справя с огромно количество данни.

Накрая мъжът заговори като в просъница.

След разговора с Крега и кратката суматоха около уреждането на делата ми, преди да се заема със задачата (но за това не е нужно да разказвам), отидох в клиниката на Сигурността. Разбира се, бях ходил много пъти досега, без да знам защо точно. Мисля, че най-често се отбивах, за да програмират в мен информацията, необходима за някоя задача, после пак там ме връщаха в нормалното ми състояние. Няма защо да обяснявам, че голяма част от моята работа излиза извън рамките на закона (предпочитам да казвам това, вместо направо да заявя, че върша престъпления) и повечето сведения за нея са твърде „горещи“, за да бъдат огласени. С цел да се избегнат ненужните рискове, след изпълнението на поредната деликатна мисия всеки агент минава през изтриването й от паметта.

Може би такъв живот изглежда чудат — мотаеш се насам-натам, без да помниш къде си бил преди седмица и какво точно си правил, но той си има и добрите страни. Потенциалният враг, военен или политик, знае, че спомените ти са заличени, затова можеш да се радваш на съвсем нормално и спокойно всекидневие, когато си извън обсега на службата. Никой няма полза да иска главата ти — вече дори не подозираш какви си ги свършил, защо или за кого. А като обезщетение за тези празноти в мозъка си живееш в лукс и безгрижие, разполагаш с почти неограничени суми и всякакви удобства. Завинаги присадените сензори в твоя организъм те наблюдават непрекъснато и решават кога имаш нужда от малко освежаване.

Често съм се чудил доколко са усъвършенствани тези приспособления. Отначало се тревожех, че цял отдел в Сигурността гледа моите изцепки и забивки, но свикнах да не мисля за това. Просто животът в тази професия е твърде приятен. А и можех ли да променя нещо?

Дойде ли обаче времето за следващата ти задача, няма как да се справиш без целия си досегашен опит. Изтриването на паметта, ако не е съчетано със съхранението й, не би било особено практично, защото агентът става все по-добър, когато не повтаря грешките си.

Затова първата ти работа е да отидеш в клиниката, където пазят същия този твой опит и са в състояние да ти го върнат отново в главата, та да си пълноценен и готов за поредната им прищявка.

Винаги се надигах изумен от креслото, когато паметта ми си дойдеше на мястото. Дори само ясните спомени за нещата, които съм вършил, стигаха да се чудя и мая — нима точно аз съм могъл да сторя това или онова? Знаех, че този път ще има разлика, понеже щяха да направят още една крачка в добре познатия процес. Не само цялото ми „аз“ щеше да се материализира в онази стая, но същите спомени да бъдат натрапени на други мозъци и други тела — толкова, колкото са необходими за „пасването“…