Джек Чалкер: Цербер: Вълк в кошарата

Съвършеният затвор. На практика създадоха сборище от най-надарените антиобществени елементи, доста често — с крайно разклатена психика. Те и потомците им градяха империи. Всеки свят имаше уникални особености и привличаше онези, които Конфедерацията и нейните елитни убийци още не бяха докопали. Големи суми се скатаваха в банките на Цербер и Медуза. Всякаква плячка можеше да бъде съхранявана безкрайно дълго на Цербер и Харон, докато потрябва отново. Дори Лилит, където нищо чуждо не се запазваше, стана истински сейф за тайни, предавани до и от доверени членове на тамошната върхушка чрез съобщителни спътници. Най-силните, хитроумните и коравите се добираха до властта над общопланетни престъпни синдикати, чието влияние бе проникнало в самото сърце на Конфедерацията. Главатарите им се нарекоха Владетели на Диаманта и чудесно си го връщаха на обществото, прогонило ги тук. Сега очевидно работеха за враждебна чужда раса, способна да унищожи цялата човешка цивилизация. Конфедерацията откри твърде късно и почти случайно този факт.

Пришълците бяха прозрели, че външни хора едва ли ще успеят да им се противопоставят в Диаманта. Изпратените там агенти ги чакаше сигурна смърт, ако бъдат разобличени. Но дори и да съхраняха прикритието си, попадаха до живот сред престъпни главатари, техни потомци и поданиците им. В подобно положение беше трудно да се очаква, че който и да е шпионин ще остане верен на работодателите си, защото те просто нямаше с какво да го възнаградят. А един от най-способните, при това доброволец, дори стана Владетел.

И все пак последната тънка нишка към космическата заплаха, която можеше да съсипе Конфедерацията, си оставаше Диамантът на Уордън. Задължително беше човешката цивилизация да прати там свои агенти, и то не кои да е… Накрая стигнаха до горе-долу приемливо решение. Избраха най-подходящия — първокласен убиец и същевременно непоколебимо лоялен към системата — и го подложиха на процеса на Мертън, позволяващ личността и спомените да се съхраняват в компютър, а после да се прехвърлят в други тела.

Разбира се, първоначалните съзнания на тези тела изчезваха. По двадесет-тридесет човека умираха, докато копираната личност се „прихване“, но това не тревожеше никого. Жертвите без друго бяха антиобществени елементи. И така в края на краищата настаниха своя най-страховит агент в четири съвсем различни телесни обвивки, които разпратиха на четирите прокълнати планети. Щом попаднеше там, всеки трябваше самостоятелно да направи каквото му е по силите, за да научи нещо повече за пришълците. Налагаше се непременно да изпълни и една задача, достойна за опитен убиец — да ликвидира съответния Владетел, за да обърка поне временно върхушката и спечели отсрочка за Конфедерацията.

А оригиналът си седеше в стражевия кораб, бдящ за спазването на карантината и обикалящ по достатъчно далечна орбита около планетите. Чакаше неговите четири копия да изпратят докладите си, за да обработи данните заедно със своя аналитичен компютър.

Трима от четиримата имаха имплантирани органични микропредаватели, чиито сигнали компютърът и специалните спътници можеха да уловят и усилят. Така агентите се превръщаха в нещо като ходещи съобщителни центрове. Необработените данни постъпваха непрекъснато в аналитичната машина, после чрез процес, наречен интеграция, тя и агентът-оригинал си взаимодействаха, докато човешкото съзнание систематизираше отделните факти в субективен доклад-оценка. Предавателят позволяваше да следят какво прави и казва копието, а интеграцията разкриваше дори мислите му.

Така един и същ човек можеше да се намира на четири различни места и едновременно да размишлява над постъпващата информация като безпристрастен наблюдател. Всеки от неговите двойници щеше да направи възможното, за да убие Владетеля на съответната планета. А оригиналът — да използва преживелиците им, за да разгадае тайните на пришълците.

На Лилит всичко беше потръгнало добре, но после нещата се объркаха. Да, в края на краищата задачата беше изпълнена, ала мъжът долу бе се променил неузнаваемо — навярно заради изпитанията, отчуждението и дори омразата му към другото негово „аз“ в космоса.

Два от докладите дойдоха почти едновременно. Първо обработиха онзи от Лилит и самоувереността на оригинала се пропука. Нещо не бе както го очакваше, въпреки че работата изглеждаше съвестно свършена. Но, кой знае защо, самият той се чувстваше разколебан.