Джек Чалкер - Цербер - Вълк в кошарата

Добре де, казах си, положението не е изгодно само за тях. Знаех как мисли той , как мислят всички те . Наблюдението над мен нямаше да им донесе особени радости. Бях твърде труден за убиване кучи син… Е, не син, напомних си мрачно. И се запитах съвсем откровено — бих ли искал да прекарам остатъка от живота си в това тяло? Поне в момента изобщо не изгарях от подобно желание, съмнявах се и че изобщо някога ще се примиря. Внезапно в съзнанието ми замъждука искрицата на подозрение, че онези са предвидили дори тази ми моментна реакция. Чудесен двоен капан, в който да се хвана. Но даже да бяха ми причинили всичко това само за да не искам да живея след приключването на задачата, ще изкарам, напук на тях, поне хиляда години! Все пак ако разсъждаваме логично, вероятността за подобен кален номер бе твърде малка. Или се е появила някаква неизвестна за мен причина, свързана с мисията ми, или просто не им е пукало. Щеше ми се да знам кое от двете е…

А сега какво? Ами ще чакам, ще си кротувам и ще се приспособявам възможно най-добре. Беше ми някак странно, че се чувствах толкова обикновен , толкова нормален . Главата, ръцете, краката — на все същите места. Вярно, бях значително по-лек, но не прекалено. Забележимо по-слабите мускули едва ли променяха съществено положението ми в една гола затворническа килия. Само от време на време се сещах, че тук-там ми стърчи по нещо в повече, но пък липсваше другото, което бях имал цял живот. Засега разликата не ме засягаше особено. По-късно, щом ме стовареха в гадната дупка, дето са я избрали… да, тогава сигурно щеше да стане напечено.

Бях жаден. Огледах се и видях малък кран и чаша над мивката. Изгълтах доста вода. Естествено стече се бързичко през мен и открих, че напънът да пикая си е все същият, макар този път да трябваше да седна. Дръпнах надолу тоалетната чиния, облекчих се… и преживях още един шок.

Устройството явно се задействаше чрез допир до кожата, но не ме питайте как точно работеше. Не съм от техническите спецове. Очевидно беше далеч от съвършенството на невралната програма, но им позволяваше да ми говорят съвсем спокойно, дори да ми предават образи, които само аз можех да видя.

„Надявам се, че вече преодоля шока от осъзнаването кой си.“ Гласът на Крега звучеше ясно и отчетливо, дори ми се стори немислимо никой от надзирателите да не го чува. „Сигурно си спомняш, че при процеса на Мертън се похабяват доста тела. За едно прихващане умират около трийсетина. Между първите четири, с които постигнахме успех, имаше и женско. Решихме да си послужим с него по няколко причини. Първо, то може по-успешно да заблуди властите в Диаманта, ако вече е изтекла информация за теб. Второ, пращаме те на Цербер, а тази планета е доста особена. Така че възрастта и полът ти нямат абсолютно никакво значение. Все пак подозирам, че за да те успокоя окончателно, трябва да ти обясня — за церберяните е достъпно естественото подобие на процеса на Мертън. Всъщност ние развихме технологията отчасти и благодарение на сведенията, които получихме оттам. С други думи, очаквай да смениш тялото си поне веднъж, а по-вероятно няколко пъти, едновременно с възрастта, пола и всичко останало…“

Щом чух това, не просто, се изправих, а едва не подскочих до тавана от изненада. Тоалетната чиния се прибра в стената, последвана от шума на течаща вода. За миг се разтревожих, че съм се лишил от останалата част на инструктажа. Но професионалистът у мен отново вземаше надмощие и си напомних, че не мога да проверя веднага дали е така. Трябваше да почакам достатъчно, за да не събудя подозрения у надзирателите.

Върнах се на койката, вече в съвсем различно настроение. Виж ти, сменят си телата… Това все пак е нещо! Отново се почувствах жизнен, дори леко възбуден.

Е, вярно, стовари ми се беля на главата, но от най-жестоката изненада ме отърваха почти моментално. Другата — че не съм този, за когото се мислех, а изкуствено творение — тепърва щях да преглъщам. Предишният живот, какъвто си го спомнях, макар да не беше мой, се оказа жалка картинка. Никаква цивилизация, никакви игрални маси и красавици, никакво неудържимо прахосничество. Но още докато си седях на койката, започнах да се приспособявам. Нали точно затова избират хора като мен — способни сме да се нагодим и впишем в почти всякакви условия.

Въпреки че това не беше моето тяло, оставах си същият. Паметта, мислите и личността правят човека, а не кокалите му. Внушавах си, че всичко е само биологическа маскировка, макар и необичайно хитроумна. Колкото до проблема кой всъщност съм аз… Преди да ме вдигнат от онова кресло в клиниката на Сигурността и без това съм бил друг човек. През повечето време голяма част от паметта и обучението ми са липсвали. Именно съществото, шляещо се между две задачи, е било изкуствено, създадено насила. Точно той, нищожният плейбой, дето вече бе изчезнал от мен, не беше истински. Същинското ми „аз“, затворено и съхранявано в техните психохирургически компютри, излизаше на бял свят само когато имаха нужда от него… и бяха прави да постъпват така. Пуснат на свобода, без контрол, щях да бъда не по-малка заплаха за структурите на властта от който и да е противник.