Джек Чалкер - Цербер - Вълк в кошарата

Биваше си ме. Самият комодор Крега каза, че съм от най-добрите. Затова сега бях тук, в това тяло, в тази килия, на този кораб. И доколкото зависеше от мен, нито щяха да изтрият съзнанието ми, нито да ме ликвидират. Пък онзи, седнал пред пулта… чудно защо вече не го мразех с такава сила, дори не изпитвах почти нищо към него. Щом си свърши работата, ще го изтрият, а може и да му се случи най-лошото, ако аз и другите ми двойници-агенти открием твърде опасни факти на планетите в Диаманта. В най-добрия случай отново ще се превърне в предишния досаден лентяй.

Що се отнася до мен… Аз пак ще съм си аз, ще живея, ще съм истински. Дори може би ще стана още по-пълноценен.

Не се заблуждавах. Щяха да вложат цялото си старание, за да ме ликвидират, ако не им играя по свирката. Някой роботизиран спътник щеше да го направи автоматично, така че никого да не мъчат угризения. И аз така бих постъпил. Но щях да съм уязвим само докато стана господар на новото си положение, докато се приспособя към своя друг и вече единствен свят. Изпитвах непоколебима увереност, че е така, защото познавах тяхното мислене и методи. Някой трябваше да свърши мръсната работа. Бях в ръцете им… докато надуша начин да се изплъзна. Можех да ги победя дори в игра по собствените им правила. Ето още една причина да търпят хора като мен — нужен им бях, за да спипат онези, които майсторски прикриват в сянка целия си живот и постъпки и успяват да останат невидими даже за най-добрите следящи системи… Да ги спипат и довършат.

Но ако аз ги надхитря, едва ли ще пратят друг агент по следите ми, защото просто биха поставили някого в същото положение.

Тогава осъзнах, а несъмнено и те отдавна си бяха направили сметката, че нямам друг избор, освен да се заема със задачата. Само докато правя каквото се иска от мен, ще избегна опасностите на първоначалната несигурност. После… ще видим!

Обзе ме възбудата на новото предизвикателство, както ставаше винаги в такива случаи. Загадки за решаване, цели за постигане. Обичам да печеля всяка игра и това става още по-лесно, когато смисълът на задачата не ме засяга — само трудностите по пътя, съпротивата на врага, физическите и умствените усилия, необходими за справянето с него. Да проуча колко опасна е тази чужда раса? Лично на мен вече ми беше съвършено безразлично. И без това отсега нататък щях да заседна завинаги в световете на Уордън. Ако нашествениците победят в задаващия се сблъсък, онези от Диаманта ще си живеят като царе, защото са им били съюзници. Ако пък другата раса бъде сразена, всичко на четирите планети ще си остане без особени промени. Значи проблемът с пришълците се превръщаше за мен в чисто интелектуална главоблъсканица!

Втората възможност ме поставяше в идентично положение. Да издиря Владетеля на планетата, където ще попадна, и да го убия, ако мога. В известен смисъл това беше по-трудно за изпълнение, защото щях да действам на напълно непозната за мен територия, значи имах нужда от време, вероятно и от съюзници. Пак предизвикателство. Но ако го докопам, собственото ми влияние ще нарасне още повече, при туй задълго. Разбира се, можеше и мен да докопат по-напред, ала така само се разрешаваха с един замах затрудненията на всички замесени в бъркотията. Все пак почувствах, че дори мисълта за поражение ме отвращава. Предстоящият „екшън“ предлагаше най-добрите изходни условия, поне според моите разбирания. Преследването с цел убийство е любимата ми игра, защото или побеждаваш, или умираш, без да си принуден да понасяш факта, че си загубил.

Изведнъж ми хрумна, че единствената разлика между мен и един Владетел от Диаманта на Уордън е, че аз съм на страната на закона, а той… или тя — не. Но още в следващия миг разбрах, че не съм прав. На своя свят той е законът, пък аз ще действам срещу него. Чудесно! Точка по въпроса на чия страна е моралът.

Разсъдих, че засега срещам едно-единствено затруднение — започвах с голям пасив. При нормална процедура щяха да ме натъпчат с цялата достъпна и подходяща за случая информация, преди да се заема с изпълнението на задачата. Кой знае защо, този път пропуснаха. Сигурно причина бе наличието на оригинал в единствен екземпляр, докато копията бяха с четири различни мисии. Процесът на прехвърлянето е достатъчно тежък за новото тяло и без допълнителните усложнения. Тъй или иначе, сега този метод ме пращаше далеч зад стартовата линия. Горещо се надявах, че остатъкът от записа не се е изтрил, когато станах от тоалетната чиния. Беше единственото, с което разполагах…