Джек Чалкер: Цербер: Вълк в кошарата

Оставаше Медуза, на 308 милиона километра. Скован от мраз, вкочанен свят, нарядко изпъстрен от гори, но преди всичко — царство на тундрата и полярните ледове. Единствено на тази планета имаше признаци за вулканична активност. Неприветлива, враждебна земя, чиито обитатели бяха бродещи стада от тревопасни млекопитаещи, служещи за храна на особено гадни на вид хищници. Медуза беше грозна, нетърпимо студена и мрачна в сравнение не само с Лилит, но и с останалите два свята. Членовете на експедицията охотно се съгласиха, че ако някой се засели доброволно тук, главата му действително трябва да е пълна с чакъл.

Разбира се, изследователският екип избра Лилит за своя основна база и се настани на нея. През първите шест месеца не се случи нищо особено. Учените живееха и работеха под строга карантина, макар техните совалки вече да бяха пренесли групи и на другите три планети. Тъкмо започнаха да се отърсват от напрежението и Лилит нанесе удара си.

Когато машините се повредиха, беше безвъзвратно късно. Хората отчаяно гледаха как, първо, енергията се изцеди от апаратите, а после същите тези апарати и всички донесени от други светове предмети се разпаднаха до безполезен боклук. След седмица нямаше и следа от нищо чуждо, дори просеките обраснаха отново с изумителна бързина. Останаха единствено шестдесет и двама зашеметени, голи както майка ги е родила учени. Объркани и уплашени почти до смърт, те вече не притежаваха дори най-елементарните инструменти, с които да установят, че не са луди за връзване, а всичко случило им се е самата реалност.

На другите светове също не им се размина. Хора от различни групи, пътували до Лилит и обратно, отнесоха със себе си и змията. С помощта на дистанционно управляеми роботи научната секция на кръстосвача, обикалящ около слънцето на четирите планети, успя да открие виновника — чужд организъм, който не приличаше на нищо, известно дотогава.

Свръхминиатюрен, той живееше на цели колонии във всяка клетка. Макар и да нямаше разум, поне в човешкия смисъл на понятието, успяваше да наложи смайващ сбор от правила на цялата планета, защото притежаваше изумителна способност за промени чрез която да посрещне всяка заплаха към екосистемата и да я отстрани. Животът на отделното миросъздание продължаваше едва между три и пет минути, но за мъничетата като цяло изобщо не представляваше проблем да се превръщат във всичко необходимо, подчинявайки се на генетично кодирания в тях стремеж да поддържат нещата такива, каквито са. За половин година бяха еволюирали достатъчно, за да се справят с натрапниците. Нападнаха и разрушиха неприсъщите на планетата материали, а със самите хора влязоха в симбиоза.

Останалите светове бяха подготвили други предизвикателства за тях. Имаше сериозни разлики в атмосферния състав, силата на притегляне, радиацията, затуй микробът не можеше да ги промени, както стори с Лилит. Вместо това промени се самият той. На Медуза приспособи своите носители към новата среда и така постигна равновесие. На Харон и Цербер пък разбалансира биологичните им процеси и породи чудати странични последствия.

Всъщност микробът на Уордън имаше и по-лоша особеност. Беше здраво свързан със звездната система, в която се бе зародил. Ако някой се опиташе да я напусне, дребните създания умираха. Твърде печален факт, защото вече бяха променили клетките в тялото на носителя си и той също загиваше — бавно и след ужасна агония. Веднъж попаднали в Диаманта на Уордън, хората можеха да живеят там, дори да пътуват от планета до планета… но не и да си тръгнат от него.

Мнозина учени посветиха живота си на проблема. Доброволно се обричаха на вечно изгнание и създаваха изследователски общности, все още поддържани от потомците им. Но все не успяваха да напипат ключа към загадката. Естествено това само ги амбицираше до лудост и ги подтикваше да работят още по-настървено.

Но не учените станаха най-многобройните заселници по четирите планети, а престъпниците. Обществото на социалната утопия, проявило достатъчно разум да поддържа и гранични светове, не искаше да похабява напразно хората, които откриваха и използваха неговите недостатъци. В технологичните цивилизации каймакът сред престъпниците често се оказваше своеобразен връх на изобретателността и проницателността. Естествено такива отклонения не трябваше да бъдат допускани в култивираните светове, нито дори по границата. Преди откриването на Диаманта се налагаше да ликвидират тези хора в името на реда и спокойствието. Сега вече можеха, да стоварват криминалния елит заедно с подбрани политически затворници и друга нежелани типове на място, където да се занимават до насита със своите безнравствени дела и в същото време да измислят неща, които понякога се оказваха полезни и за Конфедерацията.