Джак Чокър - Медуза - Мръвка за тигъра

Ипсир гордо сведе очи към нея.

— Кажи името си на тези приятни хора — подкани я тихичко, сякаш говореше на дресирано животинче или на бебе.

— Аз съм Уби — измърка тя. — Мно-о-ого лошата Уби.

— А защо те нарекохме Уби?

— Защото бях убиец. Исках да убия Господаря.

Почувствал се като набелязана жертва, агентът наблюдаваше представлението с учтиво любопитство, докато с ъгълчето на окото си долавяше вперените в него погледи.

— И какво стана? — продължи Ипсир.

— Господарят много умен. Господарят по-хитър от Уби. Господарят то-о-олкова добър! Той не убил Уби, а я накарал да го обича.

Каза си, че колкото и да е противна сценката, започва да става интересно. Хм, щом са й втълпили всичко това, какво ли още е научила за предишното си „аз“? Е, не чак толкова, та да го познае! Разбира се, Ипсир е искал тя да има представа за миналото си, друго не можеше и да се очаква от него.

— Помниш ли каква си била преди?

Стъписващата красавица като че се смути малко от въпроса.

— Уби не помни. Не желае да помни.

— Щастлива ли си сега?

— Ами да!

— Искаш ли да си като някой друг в цялата безкрайна Вселена?

— Не, не, не! Уби иска да си е Уби. Много е хубаво!

Чак тогава Ипсир изви глава и го погледна право в очите.

— Ето го бившия убиец на Конфедерацията.

— Проявил сте творчество — отбеляза агентът суховато и отпи от коктейла си. — Признавам, тя е прекрасна. Май сме сбъркали, Владетелю Ипсир. Дали не би било по-уместно да превърнем вас в ослепителна жена, вместо да ви пращаме на Медуза? Поне вие самият така щяхте да постъпите със себе си, не се и съмнявам.

Лицето на диктатора помрачня, той буквално се разтресе от бушуващата у него ярост — същността му се прояви в гримасата, в погледа, във всеки дребен жест. Този път беше маска на страховитото зло, дяволско изчадие, което не смогваше повече да се спотайва зад пропукалата се фасада на нагло весел политикан.

Агентът се канеше да добави още нещо, но се отказа, щом ръката на Мора докосна почти незабележимо рамото му. Бе оправдал очакванията им, другото нямаше значение.

Ипсир се опомни след около минута, успя отново да си наложи фалшивото дружелюбие, но в усмивката му личеше лошо спотаена омраза.

Противникът му вече знаеше, че владее положението и най-после си възвърна поразклатеното самочувствие. Разбра и друго — сигурно никога нямаше да повярва в никое божество, ала вече не можеше да се съмнява, че абсолютното зло съществува…

Вечерята мина напрегнато, но все пак успя така да уравновеси поведението си, че да допадне и на Мора, и на другите двама Владетели. Естествено Ипсир упорстваше, карайки Уби да върши все по-унизителни и гнусни неща. Излъга се обаче в надеждите си! Неочаквано невъзмутимата жертва започна да отвръща с изтънчени коментари, от които самовъзвеличилият се Владетел на Медуза отново побесня. Агентът си каза, че това е уникална вечер — отвратителна, но и насърчаваща.

Мора побърза да го отведе веднага, щом довършиха десерта. Диктаторът щеше да изпадне в яростно безумие, от което едва ли би се отърсил през следващите часове. А странният временен управник на Харон май беше по-склонен от всякога да вижда в агента равен на себе си противник.

— Ще те убие при първата възможност, която му дадеш — предупреди го откровено. — Не е свикнал да се излага така. Тази вечер се сдържа само заради присъствието ни. Известно му е, че не споделяме неговите цели.

Другият мъж кимна.

— Може ли веднага да се срещна с алтаварите? Не ме интересува как вонят. Май дори ще ми се сторят като глътка свеж въздух след компанията, която трябваше да търпя досега.

— Добре, да слезем при тях — съгласи се Ятек Мора.

Вонята наистина го блъсна още с влизането и беше дори по-непоносима, отколкото си я представяше. На пълен корем едва не повърна, сдържа се с върховно, почти болезнено усилие.

И алтаварите не бяха такива, каквито очакваше да ги види. Приличаха малко на демоните в замръзналия залив, но само колкото и Уби беше от една раса с комодор Крега…

Веднага го впечатли смахнатата подредба на помещенията, където се бяха настанили. Светлината беше странна, приспособленията или мебелите — със смайваща форма и неразбираемо предназначение. До едната стена имаше басейн с вода, незнайно защо приличащ на осморка. Предполагаше, че съществата го наблюдават с интерес, ала не се сещаше с коя част от тялото си го правят. Прибиращите се пипала и влажните сърцевидни петна на „главите“ му бяха познати, но туловищата се влачеха като огромна, раздърпана пихтия. Не пълзяха, а някак се преливаха от едно място на друго, оставяйки слузести следи. Явно никой от събралите се тук не можеше да лети или дори да се движи бързо.