Роберт Догерти - Зона 51

— Фараонът. Той властва над могъщо царство, което завладя много страни.

— А Граалът? — попита Донхад.

— Според последния доклад на Наблюдателя от Гиза все още е в кивота, скрит някъде в Архиварната. Но ще ви призная, че от доста време не съм получавал сведения от Гиза.

Гуалкмай се закашля и зиморничаво обгърна тялото си с ръце.

— Уф, да се махаме от тази влага. Показвай какво имаш и да тръгваме.

— Добре, нека видим докладите — кимна Донхад и пое към стаята със свитъците.

Не научиха почти нищо повече от докладите на Наблюдателите. Повечето от тях бяха пращали сведения доста нередовно. Например последният доклад от Гиза бе пристигнал преди двеста години, а от Китай — преди петстотин години. В него се разказваше за странни същества, обитаващи околностите на планината Циан Лин. Донхад предположи, че това са на някои от освободените неживи от Гиза, или пък бяха рожба на експерименти на самите аирлианци. Някои Наблюдатели не бяха пращали сведения от хиляда години — или защото родът им е бил прекъснат, или поради невъзможност да пратят съобщенията си през океана. Освен това някои от докладите бяха написани на непознат език.

Гуалкмай и Даг Брин излязоха на лов. Докато се върнат, тя вече бе взела решение какво да правят по-нататък. Двамата мъже донесоха едър елен, одраха го и оставиха два бута да се пекат на огъня. Донхад отново се зае с докладите, но й беше трудно да се съсредоточи заради дима, който изпълваше стаята и ги караше да кашлят. Тя забеляза, че Гуалкмай се е отпуснал на една койка в ъгъла. Надвеси се над него и докосна челото му — беше топло. Накара Даг Брин да събере всички завивки, с които разполага, и покри с тях своя любим. Ала скоро треската му се засили.

— Трябваше да ме оставиш да скова лодка — рече той на пресекулки. — Имахме предостатъчно време.

— Прав си — съгласи се тя. — Моя беше грешката.

Гуалкмай се тресеше толкова силно, че се наложи Даг Брин да й помогне да го удържат на койката. Когато най-сетне се успокои, лицето му бе обляно в пот. Гледаше я замаяно.

— Трябва да се върнем на кораба — прошепна му Донхад. — Не мога да те лекувам тук.

Гуалкмай се изсмя с дрезгав глас.

— Няма да стигна дотам. Докато не ме остави треската… — Той понечи да се изправи, но не му стигнаха силите. — Съжалявам.

— Няма нищо — успокои го тя.

Даг Брин стоеше в другия край на стаята и ги наблюдаваше.

— Мога да ви помогна да стигнете закъдето сте тръгнали. До вашия кораб…

— Не, невъзможно е — поклати глава Донхад.

Даг Брин се приближи и втренчи поглед в лицето на Гуалкмай.

— Исках да ви кажа за селцето на брега. Жителите му измряха преди двайсетина години. Уби ги нещо странно. Всичките имаха треска и трепереха като теб. Жена ми и дъщеря ми също я хванаха. Оцелелите ги пратих да живеят някъде другаде.

В началото Донхад мислеше, че Гуалкмай е настинал от студената вода. Но сега се замисли дали някой не е отровил водата в езерото? По време на Революцията аирлианците не се бяха поколебали да използват биологични оръжия срещу хората. Жертвите наброяваха милиони.

Но независимо от това нямаше право да води Даг Брин при кораба. Нито можеше да пренесе сама Гуалкмай дотам. Пътуването със сигурност щеше да го довърши. Единственият му шанс бе да преодолее болестта тук. Още дълги часове тя остана край него. Някъде след полунощ Гуалкмай започна да бълнува на техния роден език и Даг Брин ги поглеждаше озадачено. Донхад сменяше влажни компреси на челото на своя спътник, от време на време го будеше и настояваше да поема течности.

Но нищо не помагаше.

Малко преди зазоряване Гуалкмай се изправи и извика името на техния син. След това рухна на койката и животът го напусна със сетния му дъх.

Донхад се надвеси над него и му склопи очите. Остана така наведена в продължение на няколко минути, след това се пресегна и свали Ка-огърлицата му.

— Ужасно съжалявам — рече Даг Брин, който стоеше до нея.

— Ще ми помогнеш ли да го погребем?

— Разбира се. Къде?

— На върха на хълма — отвърна Донхад. — Духът му ще пази това място.

Плаваха вече четири дни, когато Гуалкмай най-сетне попита за посоката, в която пътуват.

— Към Гиза.

Гуалкмай кимна.

— Така и предполагах.

Търговският кораб, на който се бяха качили, обикаляше по крайбрежието на Средиземно море.

— А когато стигнем там?

— Още не съм решила — отвърна Донхад. Обмисляше този въпрос, откакто беше отишла на кораба, за да прехвърли паметта от огърлицата в следващото тяло. Тъй като Гуалкмай нямаше спомен за последното им пребиваване в Авалон, нито беше чел свитъците с докладите, отговорността за вземането на решението падаше върху нея. Което, разбира се, беше нещо обичайно, откакто двамата действаха заедно. — Нещата в този свят не са като на нашия. Заради намесата ни ситуацията се измени. И заради войната между Аспасия и Артад.