Роберт Догерти - Зона 51

— Според теб това място сигурно ли е? — Каджи не изчака отговора. — Твоите „богове“ се бият помежду си. И двете страни знаят за Пътищата на Росту. Мечът трябва да бъде скрит някъде другаде — инак днешната трагедия ще се повтори.

— Но Древният враг… — поде Асим.

— Да, Древният враг — кимна Каджи. — Екскалибур трябва да бъде запазен и от него. Видях какво се случи на върха на пирамидата. Но защо смяташ, че само един враг е оцелял?

— Врагът бе унищожен.

— Не можеш да бъдеш сигурен — възрази Каджи. — Гледах как Древният враг проникна в либиеца предния ден в пустинята. Това е много опасен противник. Мечът не бива да остава на това място.

Асим се намръщи.

— Какво знаеш за Древния враг?

Странно изражение пробяга по лицето на Каджи.

— Легендите…

— Откъде знаеше, че трябва да идеш в пустинята? — продължи да настоява Асим. — И защо… — Гласът му секна, защото Каджи се хвърли напред и заби кинжал в гърдите му.

Когато рухна на пода на тунела, Асим вече беше мъртъв. Каджи се наведе, смъкна наметалото на жреца и уви с него мършавото си тяло. Взе Екскалибур и скиптъра и се отправи към повърхността.

Хуфу бе сам на върха на пирамидата. Почти една трета от нейната варовикова облицовка бе свалена. В подножието на гигантската постройка се бяха струпали хора, които отнасяха натрошения камънак, за да го ползват за свои нужди. Щеше да стигне за вдигането на примитивни къщи. Няколко големи каменни блока бяха положени на върха на пирамидата, за да запазят симетрията и да скрият, че доскоро там е имало нещо друго.

Той чу, че стражите подрънкват с оръжията си, и се обърна. Една слаба фигура, загърната в жреческо наметало, се катереше по дървената стълба с очевидно затруднение. Асим се връщаше, стиснал меча в ръка.

— Нали каза, че ще го оставиш под земята? — посрещна го Хуфу. — Размисли ли?

Загърнатият се приближаваше мълчаливо. Хуфу зяпна, когато острието на меча блесна във въздуха и се опря в шията му. Усещаше допира на хладния метал.

— Асим, да не си се побъркал?

Мъжът си смъкна качулката. Беше непознат.

— Кой си ти?

— Човек, като теб. Името ми е Каджи.

Хуфу не отделяше очи от неговите.

— Ще ме убиеш ли?

Каджи игнорира въпроса.

— Асим е мъртъв. Аз го убих.

Хуфу погледна през рамо към пирамидата. Непознатият притисна по-силно меча към шията му. За първи път в живота си Хуфу се почувства безпомощен и смъртен и си даде сметка, че не е богоизбран, а просто човек.

— Той те излъга, защото и него бяха излъгали — рече Каджи.

— За какво ме е излъгал? — попита Хуфу, опитвайки се да отдалечи страшния миг на кончината си. Почти нямаше надежда за спасение, стражите сигурно мислеха, че фараонът обсъжда важни въпроси със своя върховен жрец.

— За боговете. Обещанията им са лъжливи. — Каджи неочаквано дръпна меча назад и го прибра в ножницата под наметалото. — Господарю мой… — Той посочи към пирамидата. — Виж как постъпиха с народа ти в името на боговете. Дали няма да е по-добре, ако тези „богове“ престанат да бъдат част от живота ни? Ще те пощадя, ако ми обещаеш да управляваш като човек и да не ставаш пионка на боговете.

Хуфу преглътна изплашено. Последните събития напълно бяха разбили самочувствието му.

— Да… да… обещавам да го направя…

— Не ти вярвам — прекъсна го Каджи. — Но ако те убия, няма да постигна нищо, а и вече нямаш друг избор, освен да управляваш като човек. По-важното е, че посях в душата ти семето на съмнението. Може би това е всичко, което мога да направя. От това семе някой ден ще порасте независимост. Способност да мислим сами за себе си. Толкова пъти са ни лъгали — богове и жреци. Време е да изковем своя истина.

След тези думи Каджи се обърна и тръгна надолу по стълбата. Докато си пробиваше път през множеството, пазачите почтително му съдействаха, разпознали наметалото на върховния жрец. Каджи успешно имитираше странната походка на Асим, но само докато стигна до храма. Там той ускори ход и бързо стигна до брега на Нил, където в малка лодка го очакваше млад мъж с медальона на Наблюдател.

В средата на лодката здраво бе закрепен дървен сандък с дължина около метър. Младежът вдигна капака и Каджи положи вътре меча с ножницата. После извади навит на руло пергамент — доклада му до щаба на Наблюдателите — и го подаде на младия човек. Лодката се плъзна в нощта и пое по дългия си път, за да достави меча и доклада.

Екскалибур изчезна в тъмнината.

1500 г.пр.Хр., Стоунхендж