Роберт Догерти - Зона 51

— А защо днес използва меча за да избиеш всичките тези хора? Защо не предпочете ритуалния нож?

— Защото в меча се крие и една друга сила — обясни Асим. — Както сам видя, той е в състояние да убие онова, което се беше спотаило в човешкото тяло — дори ако е безсмъртно.

— Безсмъртно? — повтори Хуфу и се надвеси над него. — Да не би да е пило от Граала?

— Съмнявам се. Въпреки това всички, които са слизали в тунелите, трябва да умрат.

— Не те разбирам.

— Аз също не разбирам много неща, господарю. Правя само каквото ми наредят боговете. Мечът е ключ, който трябва да бъде скрит отново.

— Но защо боговете ни накараха да построим… пирамидата, щом тя доведе тук враговете?

— Боговете се надяваха, че ще повика други богове от небесата. — При повторението на отговора Хуфу почувства отчаяние.

— И сега? — разпери той ръце. — Сега какво ще правя?

— Ти управляваш, господарю.

— А Екскалибур?

— Докато още е в ножницата, аз ще го отнеса долу в един от дуатите, където боговете могат да го открият, ако им потрябва. Ще е нужен и за Главния страж, като се върне.

Хуфу разкопча колана и подаде ножницата на Асим. Жрецът го пое и тръгна към входа на подземията.

— Готов ли е уаджетът ? — попита Гуалкмай.

— Предполагам, че е готов — въздъхна Донхад. — Но сигурно му е тежко. Днес изгуби цялото си семейство на стените на пирамидата.

— Е, тогава и ние можем да вървим.

— Ами ако се провали? — поколеба се Донхад.

— Като се провали, ще се провали — отвърна философски Гуалкмай. — Щом никой не събуди аирлианците при такава очевидна заплаха, значи ще спят още дълго. И ние ще постъпим като тях. Тези хора още са далеч от възможността да се разбунтуват. — Той положи ръка на рамото на Донхад. — Не е дошъл моментът.

Асим вървеше по каменния коридор, стиснал в едната си ръка скиптъра, а в другата — Екскалибур. Изведнъж спря, почака една минута, после продължи. На разклонението свърна вдясно, но замръзна на място — пред него стоеше човек.

— Каджи! Знаех, че ще се появиш. Душиш наоколо като плъх.

— По-добре плъх, отколкото роб.

Асим плю презрително в краката му.

— Уаджет . Вие предадохте нашата професия.

Каджи поклати глава.

— Ние сме я предали, така ли? И кого предадохме? „Боговете“, които ни оставиха да се борим сами? Които позволиха да разрушат домовете ни и да избият сънародниците ни? Какво свърши днес? Колцина намериха смъртта си в ръцете ти заради твоите „богове“? Колко още трябва да умрат?

— Ти си Наблюдател — рече Асим. — Нищо не можеш да ми сториш — такива са законите на вашия орден. Махни се от пътя ми.

Каджи стисна зъби.

— Днес изгубих трима братя, шест племенници и двама от тримата си синове. Загинаха на пирамидата.

Асим неволно отстъпи назад.

— Заклел си се само да наблюдаваш.

— Вече не съм Наблюдател. Едничкият ми оцелял син е следващият уаджет . Следващият Наблюдател на Гиза, на Пътищата на Росту.

— Но клетвата остава в сила!

— Нали знаеш, че зад нас стоят Онези, които действат . — Каджи вдигна ръка и разпери пръсти — пръстенът със знака на неговия орден липсваше. — След като отворих вратата към Пътищата, оставих пръстена, за да го намери синът ми.

Това подейства на Асим като пробождане с острие. Жрецът стискаше меча, но не смееше да го извади от ножницата.

— И какво ще спечелиш, ако ме убиеш?

Каджи се разсмя.

— Не си чак толкова важен.

— Тогава защо…

— Екскалибур — рече Каджи. — Той е техен. Той е ключът. Искам го.

— Не можеш да го вземеш! Той принадлежи на боговете.

Каджи огледа осакатеното му тяло.

— Поглеждал ли си се някога? Имаш ли представа какво са направили с теб?

— Такава е цената на моята служба.

— И с каква цел? Какъв е смисълът от тази твоя служба?

— Вечният живот — отвърна Асим. — Правото да пия от Граала.

— Граалът, който ни обещават, откакто свят светува, а още никой не го е получил!

— Все някой ден и това ще стане — рече почти шепнешком Асим. — Ако не с мен, с някои от последователите ми. Но само с тези, които истински вярват.

Каджи отново пристъпи към свещеника. Намираше се в обсега на меча, но Асим не го извади.

— Не ти ли е хрумвало някога, че да пиеш от Граала може да не се окаже чак толкова здравословно?

Асим го погледна втрещен. Имаше вид, сякаш някой току-що му е казал, че небето е червено. Сетне бавно поклати глава.

— Екскалибур — рече Каджи.

Асим се отдръпна.

— Мечът ще бъде прибран на сигурно място.