Майкл Крайтон - Еволюцията на Андромеда

Пауло можеше да прокара пръсти по покрива на джунглата и да усети дали некласифицираният информационен артефакт е от брутално машинно изсичане на гора с цел направа на тайно летище или само невинно речно корито.

Затворил очи, със забучена в ъгъла на устните пура, Пауло се прегърби, вдигнал лице към тавана. Протегнатите му ръце се плъзгаха лекичко по повърхността на джунглата сякаш някакъв сляп бог докосваше лицето на планетата.

Когато търсещите му пръсти стигнаха до твърдите, неестествени линии на… онова нещо, Пауло Араня преглътна мъчително един зараждащ се в гърлото му стон. Каквото и да беше това, то наистина съществуваше. Край него нямаше пътища. Никакви признаци за строителство. Съществуваше и същевременно беше невъзможно – съвсем само и едновременно колосално по размери сред първичната гора. Въпреки това бе толкова реално, колкото да докосне собственото си лице.

Нещото в джунглата се издигаше поне на трийсет метра над пущинака, продълговато и леко извито, наподобяващо барикада. То опорочаваше свещената девственост на дъждовната гора, която се простираше недокосната на хиляди мили наоколо. Сякаш се беше появило отникъде.

Пауло усети някакво странно скупчване по периферията на артефакта. Беше с консистенция на смърт – хиляди съборени или болни дървета. Артефактът бе като заразна болест, замърсяваща всичко наоколо.

В първия миг Пауло си помисли дали да не обяви тревога по старичката късовълнова фунайска радиостанция в другия край на бюрото. Плъзна поглед по сребристите уреди, заслушан в равномерното бръмчене на генератора отвън – той осигуряваше постоянния поток електричество, необходим за да се свърже тази изолирана колиба с външния свят.

Оттласна се рязко назад и зашари с пръсти под бюрото, докато напипа малката визитна картичка, залепена от долната страна. На нея бе записан телефонният номер на един млад американец, който наскоро се бе свързал с Пауло.

Непознатият се бе представил за бизнесмен и бе обяснил, че неотдавна в джунглата е паднал китайски самолет. Компанията му била готова да заплати солидна сума за информация по въпроса. Пауло бе предположил (и още предполагаше), че американецът търси останки от разбилия се самолет, макар да не се бе изразил точно така. Вместо това мъжът просто го бе помолил да съобщава за "всякакви странни неща".

Случаят беше точно такъв.

Пауло изтри с месестите си длани стичащата се по лицето му пот, втренчи поглед в картичката и набра номера на поставения на бюрото телефон.

Мъж с американски акцент се обади още след първото позвъняване.

– Радвам се, че ни потърсихте, мистър Араня – каза гласът. – Бях прав, като ви се доверих.

– Вече знаете? – попита Пауло и неволно погледна към екрана на компютъра.

– "Марвин" ми позвъни току-що, докато вие регистрирахте класификацията на аномалията – отвърна мъжът. – Той е по-умен, отколкото изглежда.

Американците и техните хитри номерца. Пауло никога не преставаше да им се чуди. Хора, които изглеждаха толкова доверчиви и усмихнати… и същевременно…

– Сега какво? – попита Пауло.

– Успокойте се, мистър Араня. Нашите хора ще се погрижат за това. Ще бъдете компенсиран за оказаната помощ. Но ми е любопитно… Какво е вашето мнение?

– Зная, че не е грешка, сеньор. Наистина е там. Докоснах го.

– И какво е?

Пауло помисли за миг преди да отговори.

– Това е мор. Убива всичко, което докосне. Но не зная какво е.

– Но как може да не знаете?

– Защото онова нещо там… то не е дело на човешки ръце.

На почти пет хиляди мили оттам, близо до Такома, Вашингтон, полковник Стейси Хопър тъкмо пристигаше за поредното си дежурство във военновъздушна база "Феърчайлд". Нощната смяна вече си тръгваше, оставяйки след себе си затъмнени компютри, почистени бюра и дневник, в който както винаги бе отбелязано, че не се е случило нищо.

Издокарана безупречно в синкавата униформа на офицер от ВВС, включваща елегантното кепе и стегната вратовръзка, Хопър огледа контролната зала. В сгъвката на едната ѝ ръка се гушеше термос с кафе. Сутрешният екип от осем анализатори вече заемаше места пред пултовете и си нагласяваше слушалките и микрофоните. Раменете на повечето бяха мокри – все пак току-що идваха от дъждовната сутрин на тихоокеанския северозапад.

Хопър седна на своя пулт в дъното на залата. Наслаждаваше се неволно на тихия ромон на гласовете на операторите. Хвърли един поглед на телеметричните монитори на предната стена, но там нямаше нищо необичайно – точно както се надяваше.