Майкл Крайтон - Еволюцията на Андромеда

Пауло протегна потъмнелия си от никотин пръст и задейства "Марвин", компютърна програма, помещаваща се в една бежова пластмасова кутия, напъхана под бюрото му. Доставена преди доста години като резултат от съвместни разработки с една американска студентска група, олющената кутия не се отличаваше с нищо, освен с лепенката на героите на сериала "Симпсънс", мъдреща се отгоре.

Вътре обаче "Марвин" разполагаше с истинска невронна мрежа – експертна система, анализираща информацията от хиляди квадратни мили реална джунгла и още стотици милиони симулирана.

"Марвин" можеше с лекота да идентифицира дълга едва четвърт миля летищна площадка, изсечена в някой далечен край на джунглата от наркотрафиканти, или виещите се пътища на дървосекачите, проточени като охлювни дири навътре в горите, където големите дървета обикновено оставаха непокътнати, за да осигуряват прикритие, та дори и случайните колиби от малока, построени от дивите племена – редки и потресаващи кадри от един друг свят.

И което бе по-важно, програмата можеше да сканира за секунди дигитални изображения на десетки мили от терена – постижение, немислимо дори за най-обучените човешки специалисти.

Пауло знаеше, че "Марвин" е muito inteligente, ала въпреки това бе отхвърлил новопостъпилата информация като некласифицируема. Като нещо напълно непознато за заложения алгоритъм в нито един от неговите петабайти обучаващи данни.

Всъщност това бе нещо невиждано от никого досега.

Заключението на програмата бе лаконично: РЕЗУЛТАТ ОТ КЛАСИФИЦИРАНЕТО – НЕИЗВЕСТЕН ФЕНОМЕН.

"Марвин" дори не бе предложил възможни обяснения.

На Пауло това хич не му се понрави. Той изсумтя учудено, докато пурата потрепваше прилепнала за долната му устна. Пръстите му затракаха трескаво по клавиатурата и изображението се увеличи и завъртя от различни ъгли. Пауло все още се надяваше, че то може да е някаква грешка. Но усилията му бяха безполезни – странната находка неутрализираше всякакви обяснения.

Нещо черно се надигаше от вътрешността на джунглата. Нещо много голямо.

Пауло размаха ръка да прогони дима, притиснал корем в хладното метално бюро. Примижа към потъмнелия екран и почти забоде нос в него. Олисялото му теме бе покрито със студена пот и лъщеше на ярката светлина на крушката.

– Не – промърмори Пауло. – Isto е imposivel.

Включи разнебитения триизмерен принтер и зачака нетърпеливо, докато необработената информация се прехвърляше в машината. Скоро бараката се изпълни с топлата восъчна миризма на топяща се пластмаса, докато редовете пулсиращи лазери се залавяха за работа. Сантиметър по сантиметър подсиленият пластмасов лист се надигаше от плоското гнездо на принтера. Секундите се нижеха и безформената мътилка придобиваше формата на триизмерна топографска карта.

Изстиващата бяла пластмаса се превръщаше в детайлни очертания на покрова на джунглата, ала някой спокойно би могъл да я оприличи на леха с карфиол.

Докато навиваше и запалваше поредната пура, Пауло се постара да не поглежда новия свят, изникващ бавно от безформеното тресавище. Всеки слой се втвърдяваше за частици от секундата, оформяйки мащабен модел на джунглата. Пауло изсумтя отново, изпука едно по едно кокалчетата на пръстите си и втренчи невиждащ взор, всмуквайки от пурата.

В редките случаи, когато "Марвин" подаваше по-ниска от осемдесетпроцентова вероятност за класификация, от Пауло се очакваше да вземе окончателното решение. Извършваше го, като прибягваше до старателно отработен метод, напълно непостижим за машината – тактилното си чувство.

Тактилното усещане е най-древното умение на всеки жив организъм. Човешкото тяло е покрито почти изцяло с рецептори за допир. Невронните мрежи, свързващи соматосензорната система, се припокриват с множество други зони за усет по начини, които са както непознати, така и неизучени. Особено чувствителни са регионите около устните с безбройните си микрорецептори, а също езикът, ходилата и най-вече върховете на пръстите.

Това беше преимуществото на Пауло – една зона, в която човекът изпреварваше машината.

С притворени очи той започна своя статичен контакт, опрял лекичко осем от пръстите си върху моделираната повърхност. Пръстите му постепенно и внимателно увеличаваха натиска, докато определят началната равнина. А след това се плъзнаха настрани, към безупречно възпроизведения горски покрив на джунглата.

При умело използване кожните рецептори спокойно могат да се съревновават и дори да надхвърлят чувствителността на човешкото зрение. Всеки инч от пластмасовия макет съответстваше приблизително на сто ярда от истинския терен, създавайки контур, който можеше да бъде проследен само чрез трансдермално пространствено възпроизводство, далеч надхвърлящо анализа на всяко компютърно изображение, независимо колко умна е машината.