Кристофер Райд - Последната императрица

На всичкото отгоре Китай беше много отслабен от китайско-японската война. Армията постоянно се сражаваше на изток и изсмукваше жалките ресурси на Шандун в трескавите си опити да попречи на японците да завладеят Манджурия. „Дребните жълти хора“ жадуваха да ограбят полезните изкопаеми и желязото на Средното царство, за да нахранят собствените си гладни заводи. А онова, което се бяха приготвили да сторят на китайския народ, беше още по-лошо.

Сега Рандъл беше обкръжен от отчаяните жители на Шандун. Хора, които едва смогваха да нахранят семействата си. Обхваналата района анархия означаваше, че групи като тази са единственият начин за запазването на закона и реда.

— Къде е Ли Тан? — остро попита Рандъл.

Накрая един гол до кръста мъж изсумтя, заби върха на меча си в снега и излезе напред. Погледът му се плъзна по хората по порутената стена на укреплението и в отговор те махнаха, че всичко е чисто. Мъжът се изхрачи с отвращение към Рандъл и храчката се лепна само на десет стъпки пред неканения гост.

— Не си добре дошъл тук, чужденецо — изръмжа той.

— Ще получа клетвата ти за вярност — каза Рандъл.

Ли Тан се разсмя, като продължаваше да оглежда руините за някакъв знак за засада.

— Не съм ничий слуга — отвърна той и погледът му най-сетне се спря върху скъпоценностите на пояса на чужденеца.

— Аз ще стана твой господар — заяви Рандъл.

Всеки мускул в тялото на Тан заигра и той внезапно се втурна напред. Имперският натрапник щеше да послужи за пример — синеоката му глава щеше да стане негов трофей, а — което беше по-важно — поясът със скъпоценностите щеше да осигури храна за цялото му село през следващата година.

Рандъл Чен не помръдна, докато воинът се носеше към него. Ли Тан бе талантлив боец — Рандъл го знаеше, преди да дойде тук. Но това далеч не беше достатъчно. В последния момент краката на Рандъл се свиха, центърът на тежестта му се спусна надолу, а раменете му се извъртяха странично — всяко движение бе технически съвършено. С невероятна скорост лявата му ръка се сви, а десният му юмрук полетя напред. Ударът не беше смъртоносен, но бе достатъчен да просне с трясък водача на „Големия меч“ на земята.

— Нямаш представа с кого си имаш работа — прошепна Рандъл.

Решил, че е бил повален по чиста случайност, Ли Тан скочи на крака, за да бъде проснат отново от въртелив заден ритник.

В настъпилата тишина Рандъл наведе глава и отстъпи две крачки назад. Той опря десния си юмрук в лявата си длан — символа на дзен — и се поклони в знак на уважение.

Паднал на колене в снега, Ли Тан беше вбесен от тази арогантна демонстрация на бойно майсторство. Нададе яростен вик и заповяда на стрелците да стрелят.

Шест тетиви избръмчаха и стрелите се понесоха към натрапника.

Рандъл зае шаолинската поза на богомолка, с отворени към смъртоносните стрели длани. Всичко се развиваше като на забавен кадър.

Изви тялото си и три стрели профучаха от лявата му страна, а раздвиженият въздух леко развя фината коприна на робата му. Наклони глава и други две стрели прелетяха на милиметри от дясната му буза. Шестата стрела се носеше право към него. С рязко, почти неуловимо за човешкото око движение, той улови стрелата с лявата си ръка точно зад острието и я вдигна над главата си като трофей. След това я прекърши с пръсти като клечка и захвърли парчетата на земята.

— Мога да ви науча на това — извика Рандъл на втрещената тълпа. — Аз съм обладан от бога дракон! Неуязвим съм за вашите мечове, стрели и куршуми. Не можете да ме нараните. — Той отново направи официалния дзен знак и се поклони почтително. — Елате с мен и ще ви разкрия тайните на безсмъртието.

Ли Тан се изправи на крака. Снегът бързо се топеше по сгорещената му кожа.

— Не знам кой си, чужденецо, но ти си от двора — отвърна той и изправи гръб. — Продажен и жаден за удоволствия. Именно такива като теб изоставиха Шандун през последните десет лета. Откакто бях дете, сушата съсипва реколтата ни. Реката наводни много пъти нивите ни. Мор и беззаконие вилнеят в селата ни. А вие не направихте нищо , докато гледахме как децата и жените ни измират от глад и болести.

— Белите варвари са виновни за несгодите на тази държава — каза Рандъл.

Ли Тан присви очи.

— Синът на небето ги пусна в страната ни! — пренебрежително рече той. — И след пристигането им добруването ни свърши. Не биваше да ги пускате! Белите варвари донесоха със себе си дребната и едрата шарка. Вие ни сторихте това! Вие и вашата слабост към западните дяволи.