Кристофер Райд - Последната императрица

На всеки половин час съветниците му се втурваха в шатрата и се просваха на килима пред стола му, за да докладват за движението и разположението на британските и френските войници.

Ринчен скочи радостно на крака.

— Най-сетне! — възкликна той. — Червените варвари надцениха силата си! — Току-що му бяха съобщили, че сър Хоуп Грант е събрал Втора дивизия на Нейпиър и се готви да потегли към Дагу на разузнавателна мисия.

„С тази победа ще бъда една крачка по-близо до целта си“. Ринчен се усмихна. Бръкна в джоба си и извади писмото от Цъ Си. Отвори внимателно розовата оризова хартия и вдиша примамливия й аромат. Цъ Си беше дала на господаря Ринчен да вкуси от насладата на плътта й; беше потъркала хартията между краката си, така че благоуханните й сокове да украсят писмото. Съблазнителните й думи го накараха да си представи как дланите й се плъзгат по кожата му. Как устните й докосват тялото му. Как стегнатите й гърди се полюшват, когато го възсяда, а същият този аромат на женствеността й се носи навсякъде около тях.

Ринчен внимателно сгъна листа и го прибра в кожена чантичка, която подаде на консула си да я пази.

Навън дъждът продължаваше да вали напоително, когато Ринчен повика осемте си генерали.

— Съберете татарската конница — направо каза той. — Настъпи идеалният момент да оставим своя белег върху тази война. Британските страхливци смятат да атакуват крепостите Дагу отзад. Те нямат чест. И това само ще ни направи още по-внимателни спрямо тях. Преди смятах, че арогантността им ще ги накара да щурмуват направо крепостите на река Хай. А ето че те действат предпазливо. Много нехарактерно за британци.

Никой от генералите — седем мандарински благородници и един от императорския двор — не казаха нито дума, докато монголският господар Сенге Ринчен излагаше плана си.

— Днес червените варвари сгрешиха. Тръгнаха в дъжда с пехотата си и само с един кавалерийски ескадрон. — Той посочи голямата карта на стената на шатрата. — Мускетите им няма да стрелят в това време, което означава, че ще бъдат принудени да разчитат единствено на сабите и щиковете си. Няма да могат да се сравняват с нашите стрелци. Това ще ги принуди да отстъпят и психологическата победа ще бъде за нас. Днес трябва да се сражаваме по-храбро от всеки друг път. В края на деня те трябва да знаят, че татарската армия не се бои от смъртта, а я приема с отворени обятия. Че сме силни и твърдо решени да защитим Средното царство. Трябва да знаят, че могъщият монголски господар Сенге Ринчен с най-великият военачалник на нашето време.

Ринчен нахлупи на главата си тъмносиня шапка. Тя беше кръгла, обшита с кожа и закичена с триоко пауново перо, гледащо надолу отзад — най-високото военно отличие в империята Цин.

— Действайте бързо и устремно, генерали мои. Трябва да изненадаме варварите на открито, в калните равнини. Така ще могат да видят напълно бляскавата ни войска.

Ринчен посочи присъстващите един по един.

— Не ме разочаровайте. Иначе ще опитате колко остра е сабята ми. Монголите не търпим провал.

С тези думи той се обърна и бързо излезе на проливния дъжд.

По края на равнината

8 км югозападно от Пей Тан, Китай

Въпреки заповедите сър Хоуп беше събрал Втора дивизия и два ескадрона от конната част на Пробин. Водеше ги в редици по десет към Дагу, за да види с очите си какво ги очаква. Дъждът продължаваше да се лее от небето, както правеше от безброй часове, и равнината беше покрита със застояла вода — огромна блестяща повърхност, която се вълнуваше от пороя. Въпреки този мрачен фон Втора дивизия представляваше впечатляваща гледка с подгизналите алени куртки, бели панталони и мускети на рамо. Всички имаха шапки с плитко дъно и обърната надолу периферия с парче бял плат отзад, който не позволяваше на дъжда да влиза в яките им.

Яхнал любимия си арабски жребец, сър Хоуп едва ли можеше да е по-самоуверен, докато препускаше напред, следван от войниците си. От дясната му страна беше майор Пробин на кафявия си скопец. Той бе калѐн и опитен офицер, участвал в сражения в Индия и Южна Африка. Не се интересуваше от политика, изпълняваше заповеди и ако се наложеше, щеше да се бие до смърт за кралицата и страната си.

По заповед на сър Хоуп петстотинте кавалеристи трябваше да продължат към Дагу и да видят докъде могат да стигнат, преди да срещнат някаква съпротива. Намерението му бе да провери състоянието на района на запад и да разбере колко още път трябва да изминат, за да се махнат от тресавището. Дъждът намаляваше видимостта, но въпреки това продължаваха напред. Сър Хоуп бе решил, че никак не му харесва да стои на брега и да получава нареждания от някакъв си кули, който имаше нахалството да си седи в топлата суха каюта на кораба. Сър Хоуп беше човек на действието, носител на ордени воин, участвал в Първата опиумна война и отличил се при превземането на укрепения град Чин Кян. Точно там беше ранен от заблуден куршум, изстрелян от един от собствените му хора — и това беше причината за характерната му накуцваща походка. Но най-много се гордееше с начина, по който се бе отличил в Индия по време на Пенджабската кампания. Стратегическата му дързост беше допринесла за пълния разгром на въстаниците при Серай Гхат. В собствените си очи той бе професионален войник, господар на хората си, който не се подчинява на някакъв си китайски съветник.