„Свирепи“ беше спуснал и двете си предни котви на пълна дължина, но въпреки това дрейфуваше, а бронираните стени стенеха и скърцаха, сякаш всеки момент ще се разпаднат. Капитанът непрекъснато повтаряше: „Ще издържи. Ще издържи“. Но въпреки това всички бяха уплашени до смърт.
Бурята продължи до малко преди полунощ. После само за половин час морето притихна, макар че дъждът продължаваше да вали. След като успокои нервите си с троен коняк, лорд Елгин нареди да започне подготовка за дебаркиране. Вече можеше да е сигурен, че предсказанията на Чен не са просто налучкване. Елгин беше воден от голям ум, може би дори от мъдрец, владеещ някаква невероятна магия.
По зазоряване двайсет плитко газещи баржи бяха натоварени с мъже и припаси. Два часа по-късно те приближаваха покритите с кал плажове край Пей Тан. Рандъл отново се оказа прав — войниците дебаркираха на сушата в проливен дъжд и без да срещнат съпротива. Единствената жива душа беше едно селянче, което побягна при вида на стоте елитни войници от Втори сатънски полк, които първи стъпиха на калния бряг.
Сър Хоуп Грант слезе на сушата с третата вълна и с изумление откри, че в района няма никакви противникови части. Разузнавачите докладваха, че почти всички мъже, жени и деца са избягали на юг към крепостите Дагу. Сър Хоуп с неохота постъпи според наставленията на Чен и изпрати кралските инженери, охранявани от Втора дивизия на генерал Нейпиър.
Не след дълго френските войници окупираха изоставеното градче Съне непосредствено до брега. Селището беше заобиколено от всички страни от кал до коленете и с повишаването на температурата през деня вонята ставаше непоносима.
През следващите три дни, през които валеше проливен дъжд, от транспортните кораби „Сириус“ и „Източна империя“ бяха разтоварени повече от 340 коне и в калните равнини на Пей Тан бе издигнат огромен палатков град. Над 2000 войници бяха разположени на импровизирания брегови плацдарм. Кавалерията беше в готовност.
Увереността на сър Хоуп растеше с всеки изминал час.
Рандъл Чен и лорд Елгин останаха на борда на „Свирепи“. Всяка сутрин Рандъл пращаше писмо на сър Хоуп, в което подробно описваше задачите, които трябва да се свършат. Подготовката вървеше чудесно и всичко се изпълняваше по график.
Татарска щабквартира
13 км югоизточно от Съне, Китай
5 август 1860 г.
23:30 ч. местно време
Мисия Ездра — ден 155
Монголският господар Сенге Ринчен търпеливо изчакваше основната част от британските сили да дебаркира, преди да направи първия си ход. Пряк потомък на Чингис хан, Сенге Ринчен беше роден воин, който почти не знаеше какво е страх. Давайки си сметка, че първото впечатление на противника от армията му ще бъде ключово за успеха, той бе събрал най-добрите си хора и сега чакаше лорд Елгин да направи първата си грешка.
По молба на Цъ Си Ринчен беше тръгнал на юг от Сайншанд в Южна Монголия с 4000 елитни хоркински войни. Под командването му имаше още 10000 мандарински татари, въоръжени с мускети — доста ненадеждно оръжие, освен ако не се използва от близко разстояние. Монголският господар предпочиташе честта на умелия стрелец с лък и скоростта на добре обучения мечоносец.
В джоба на гърдите си Ринчен носеше писмо, написано лично от Цъ Си. Тя обещаваше да изпълни всяка негова прищявка. А най-вълнуващото бе, че императрицата обещаваше да му отдаде изцяло тялото си в леглото на самия Сиен Фън, между стените на Западния дворец. Монголският господар неволно се усмихна при мисълта как обладава императрицата в ложето на Сина на небето. Това щеше да е неговият момент на триумф, когато пълни със семето си отново и отново любимата жена на императора. Тя му бе обещала от тук нататък винаги да удовлетворява желанията на Ринчен — и той възнамеряваше да се възползва от това.
Ринчен седеше в огромната си копринена шатра пред отрупана с храна маса, облечен в бляскава синя памучна кавалерийска униформа с торбести панталони. На нагръдника му с червеи конец бе бродиран. Черният флаг на хоркините, символът на Вътрешна Монголия. Главата му бе плешива и блестяща, малките му уши бяха прилепнали към черепа. Дългите тънки мустаци се спускаха до ключиците му и той ги усукваше с пръсти, когато бе отегчен. Тялото му беше набито и мускулесто, подобно на повечето монголи, а челюстта му бе по-четвъртита, отколкото на китайците. Беше обут в черни ботуши за езда; на кръста си носеше черен кожен колан с остра като бръснач кавалерийска сабя, принадлежала някога на могъщия Чингис хан.
Читать дальше