Колин Грийнланд - Всичко от начало

Сержантката изсипа съдържанието на чантата й върху плота и го претършува.

— И преди сме загазвали, а, Табита? — ритуално измърмори тя.

Табита не отговори. Мътните ги взели. В това отношение всички бяха еднакви. Ченгетата, перките, еладелдийците и скапаните капелани на Харон. Животът и без тях беше достатъчно тежък. Закони, разпоредби, протокол. Племенни безумия.

Съпротивата не водеше доникъде.

Което никога не й пречеше да опитва.

Загледана със саркастичен интерес в сержантката, тя се опря с две ръце на плота.

— Басирам се, че си обичаш работата — отбеляза Табита.

Жената я стрелна с меките си очи.

— Да не би да се каниш да постъпваш в полицията? — попита тя. — Ще ми се да ви видя. Всички вас. Ще ви е от полза.

Гласът й излъчваше омраза — омраза, смекчавана от мързела и скуката. Табита бе просто поредният каубой на карнавала. Знаеха, че е пила на идване. Само трябваше да погледнат пода на кабината й, за да го докажат.

— Предпочитам да рина лайна — отвърна тя.

Сержантката кимна.

— Ще го уредим.

— Басирам се, че докато ровиш из чуждите чанти, виждаш цялото богато разнообразие от разумен живот.

Полицайката взе оръфан брой на мръсно списание и повдигна вежди.

Табита не й обърна внимание.

— Отивам само да дрънна един телефон, нали става?

— Не става.

— Трябва да дрънна само един телефон.

— Не може.

— Виж — каза Табита, — искаш да ме глобиш, нали така? А аз нямам нито стотинка. Нали ми прегледа данните.

— Още не ти е отправено обвинение — заяви сержантката. Имаше огромна квадратна долна челюст и самодоволно изражение, което не скриваше скуката и омразата, а ги насочваше към колкото може повече други хора.

— Беше самоотбрана — оправда се Табита. — Обясних му го. — Тя се завъртя и ръгна ченгето в гърдите.

— Те не обичат извънземните да участват в побои — поклати глава полицайката. Имаше предвид еладелдийците.

— Виновни бяха проклетите перки — настоя Табита. — Хайде де. — Когато започна да я умолява, разбра, че е изгубила. — Никога ли не ти се е искало да метнеш някой от тях в канала? Басирам се, че ти се е искало. Басирам се, че си правила и много по-лоши неща.

Тя се наведе над плота.

— Това беше самозащита!

— Басирам се, че се мислиш за героиня — отвърна сержантката. — Да хвърляш дребнички перки във водата.

Тя натика вещите на Табита в ръцете й, повика един от роботите и я прати в мазето.

Сега Табита седеше на нара и се опитваше да върне всичко обратно в чантата си. Имаше снопове пожълтели разпечатки и забравени документи, празни и пълни кутии бира от Шигенага, стари дрехи и сиво бельо, мръсен костюм за нулева гравитация, смачкана кутия с два органични тампона, фазомер, инерциална отвертка, пакетче стари бонбони и книжле с прегънати корици и мазни страници.

— Защо мъкна навсякъде всички тия боклуци?

Еладелдийците се бяха появили толкова бързо, че дори не успя да види какво е станало с капеланската платформа. Представи си статуята с разбитата глава и се засмя. Чудеше се как се е чувствал перкът.

Не бе краят на света. Колко можеха да я държат? Нямаше да е чак толкова дълго. Навярно щеше да успее да размени няколко клика превоз за кристала. Жалко, че беше изпуснала Трийст в бара, но щеше да си намери друга работа.

Трябваше да намери.

Скоро й доскуча. Нямаше какво да прави. Реши да посвири на хармониката си, но тя като че ли бе единственото нещо, което не носеше в чантата си. Спомни си за ареста на Честност 2. В килиите поне пускаха радио. Макар че впръскваха във въздуха нещо, от което човек ставаше инертен. Беше добра идея да монтират в килиите видео. Не знаеше защо на никого не му е хрумвало.

Табита се прозя, сви се на топка с лице към стената и затвори очи.

Минутите течаха. Бе уморена до смърт, ала не можеше да заспи. От време на време чуваше стъпки и приглушени гласове, бръмчене на роботи. Веднъж се разнесе вик и силно тракане на метал. Друг звук, продължително свирене, далечно и високо. Нямаше представа дали просто не пищят ушите й. В един момент осъзна, че следи с пръст по стената бледосребриста следа от изтрит надпис. Не знаеше откога лежи в ареста. Тук времето просто спираше, също като в космоса. Бетонът я ограждаше като стена от звезди.

Внезапно вратата се отвори.

Тя се приповдигна на лакът.

Ченге. Не можеше да определи дали е първото, или ДРУГО.

— Джут, Табита, капитан — каза киборгът.

По шлема му потекоха данни, промениха се, замръзнаха.