Джак Макдевит - Древни брегове

— Грегъри Бенфорд, астрофизик и писател.

Бенфорд беше среден на ръст, с брада, облечен в широко ловно яке, което най-вероятно бе взел назаем. Не беше погледнал към Гибсън нито веднъж. Той покани с жест председателя да се присъедини към тях. Уокър неуверено зае място в редицата.

— Джеймс Уокър, водач на Мини Уакан Ояте, племето от Езерото на духовете.

— Благодаря ви — тихо каза Уокър и погледна наляво и надясно от себе си.

— Хари Маркоуиц, икономист.

Маркоуиц предизвикателно скръсти ръце на гърдите си.

— Ричард Уилбър, поет.

Уилбър кимна, но погледът му беше насочен встрани — той изучаващо разглеждаше взаимното разположение на артефакта и околните хълмове, сякаш нещо в пейзажа му бе познато.

— Дейвид Шрам, астрофизик.

Футболният защитник. Беше изцапан с кръвта на Аскуит.

— Стивън Хокинг, физик.

Също като останалите и Хокинг не изглеждаше облечен подходящо за климата, сякаш го бяха взели набързо от някъде, от някое по-топло място, и го бяха набутали в самолета. Той измерваше Гибсън със студен поглед от инвалидната си количка.

— Уолтър Шира, астронавт.

Кафяви очи, квадратна челюст, среден на ръст. Гибсън познаваше Шира, беше чел някъде за него, че е най-общителният и най-духовит от всички американски астронавти. Но тази нощ фигурата му не излъчваше никаква добронамереност.

— Урсула Легуин, писателка.

Тя гледаше към мястото, където допреди малко бе лежал Аскуит. И тя бе изцапана с кръвта му.

— И Карл Сейгън, астроном.

Подобно на останалите и Сейгън изглеждаше гневен. Неговият вечен оптимизъм изглеждаше пречупен от драмата.

— Уолтър Аскуит — обади се той, — също бе наш спътник в това пътуване. Уолтър беше поет.

— Знаете ли — намери сили да проговори с нисък заплашителен глас Гибсън, — дори вие не сте над законите.

— Понякога законите са глупави — отговори му Маркоуиц.

Появи се Ейприл Кенън и застана между Шира и Хокинг.

А Гибсън вече мислеше какво ще каже на началниците си.

Прекараха вечерта на бивак в света на девствената гора, на брега на безименното море. Сейгън и Шрам лежаха с глави на раниците, загледани в странните съзвездия; Карпентър, Уилбър, Хокинг, Бенфорд и Шира седяха заедно край бавно угасващия лагерен огън, заслушани в плискането на прилива; Легуин, Кърън и Уокър бяха събули обувки и се разхождаха боси из водата, дискутирайки какво ли може да има на отсрещния бряг; Шлезинджър, Гулд и Маркоуиц сравняваха бележките си с Ейприл относно прехвърлилата ги тук транспортна система и за последиците от нейното евентуално адаптиране към земните условия.

— Това слага край на понятието „град“ — заключи в един момент Маркоуиц.

Гулд обаче не беше толкова сигурен.

— Градовете изпълняват и социална функция, та макар и като места, от които да се махнеш — изрази съмненията си той.

Макс стоеше настрана и се чувстваше неловко в компанията на знаменитостите. В един момент Ейприл го забеляза, донесе му кутия кока-кола и го дръпна в кръга на приятелите.

— Не си спомням дали ти благодарихме — каза му тя. — Но нищо от случилото се нямаше да бъде възможно без теб.

Маркоуиц се засмя и сложи ръка през раменете му.

— Да, Макс. Независимо дали ти харесва, или не, но ти ни доведе тук. Така че каквото и да се случи от този момент нататък, отговорността е твоя .

— Големият въпрос — замислено заговори Сейгън малко по-късно, когато бе захладняло и край огъня се събраха всички, — е какво ще стане по-нататък.

— Какво имаш предвид? — попита Ейприл.

— Според мен той има предвид, че позицията на правителството е логична — обясни Уилбър. — И май има право.

— Съгласен съм — подкрепи го Шира. — Ако използваме Ротондата, това ни извежда извън границите на чисто земния ни опит. И означава например нов тип икономика. Какво ще кажеш, Хари?

Маркоуиц кимна.

— Разбира се. Но ние можем да се подготвим за нея. Да се адаптираме. — Той се усмихна и посочи към морето. — Бъдещето лежи натам.

— Днес ние поехме голяма отговорност — намеси се Хокинг, използвайки компютърната система за синтез на човешки глас, благодарение на която можеше да общува с хората. — Защото в крайна сметка се нагърбихме с вземането на важно решение. Не виждам как бихме могли да отстъпим от него.