Уитли Стрийбър - Сивите

Лъжеше и беше уплашен, Лорън стана подозрителна.

— Какво точно е значението на това момче?

— Виж, трябва да отида до Вашингтон, а вече закъснявам. Приключихме, Лорън. Благодаря ти.

Тя го наблюдаваше, докато излиза. Едничкото приятно нещо в отношенията им беше знанието, че той я желае — а тя му отказва. Правеше го, защото — защото не го харесваше. Просто не го харесваше. Не беше мила с него, не можеше да бъде. Причината, беше си помислила веднъж, имаше нещо общо с Адам. Адам беше подозрителен към него. Бдителен.

— Какво става, Анди? — попита тя, когато влезе в контролната зала. Косата й още беше мокра.

— Шефът нещо адски се е разбързал.

Лорън се качи нагоре и когато вратите на асансьора се отвориха, видя Майк — тъкмо тръгваше. Беше в пълна униформа, доста необичайно за него. Носеше куфарче.

— Нещо си се разбързал — подхвърли тя.

— Да.

— Ще направиш ли нещо на това дете, Майк?

— Това не те засяга. Твоята задача е да общуваш с Адам и да се отнасяш към работата си много по-сериозно, отколкото го правиш.

— Как смееш да ми говориш така!

— Как смея ли? Ти си накичи стените в тая дяволска дупка с картини. Майка, дете.

— Реноар, моля ви се! Адам е хищник. Чудовище. Не е домашен любимец!

И тя взе решение. Уилкис очевидно отиваше във Вашингтон. Добре, тя пък щеше да се върне и да продължи комуникацията с Адам. Щеше да стигне до дъното на историята, когато Майк го нямаше да слухти. Защото ако това дете беше в опасност заради доклада й, пред нея се възправяше ясната й морална отговорност: независимо от законовите прегради тя трябваше да го предпази. Нямаше да стане съучастник в убийство, нямаше да изпълнява заповеди, които смяташе за незаконни.

Майк с бърза крачка се отправя към паркинга и подкара чисто новия си „Фаетон“. Тя знаеше цената на тази кола, беше я проверила. Току-що беше потеглил с половингодишната си заплата. Откъде идваха парите му, не знаеше, но беше абсолютно сигурна, че не са от военновъздушните сили на САЩ.

Слънцето се показа над покрива на Уорнърови и събуди Кейтлин. Както обикновено, тя се претърколи и в първия миг всичко й се стори нормално. Дори понечи да пусне новините.

И после се сети: беше в леглото си, горе, а не в стаята на Конър, където беше отишла да спи.

И точно в този момент Дан я прегърна. Кейтлин се отдръпна като попарена.

— Ей…

— Конър! — Тя хукна надолу по стълбите, прескачаше по три стъпала наведнъж, блъсна вратата и влезе.

Видя, че външната врата е отворена, и едва се сдържа да не изпищи. Но очертанията в леглото изглеждаха нормални. Тя коленичи до него и погледна под завивките. Конър спеше дълбоко.

Тя целуна покритата му с лунички буза, вдиша млечнокиселата миризма на кожата му.

Дойде и Дан и веднага каза:

— Виж.

На пода, на средата на линолеума, имаше локва.

— И навън.

В рехавата трева отвън имаше множество малки дупчици. Като че ли някой се беше разхождал на кокили.

Кейтлин погледна локвата, после странните дупки. Това не беше нормално. Не би трябвало да има нищо такова. Тя пак се втурна към Конър. Целуна го и го прегърна.

Той изпъшка, после се стресна.

— Мамо?

Тя го погали и се взря в очите му.

— Какво, мамо?

Кейтлин го притисна към себе си, усети якото му телце. Синът й беше на път да стане млад мъж… и беше толкова красив… Трябваше да е изключително внимателна, за да не му покаже за колко хубав го смята.

— Ще ме оставите ли да се облека?

Момче, което беше подритвало голо в скута й само преди няколко години, сега не искаше да се измъкне изпод завивките пред нея, въпреки че носеше пижама.

Тя го целуна по бузата и каза:

— Още половин година и ще се бръснеш. Мама знае.

— Щом казваш. — Конър я погледна. Тя отвърна на погледа му. Момчето кимна към вратата.

— Закуска след десет минути — каза Кейтлин.

После тръгна с Дан нагоре по стълбите.

— За какво ставаше въпрос? — попита той.

— Просто расте. Получава ерекции.

— Не му ли е рано?

— Умните деца влизат в пубертета по-рано, така пише по книгите. — Докато се качваха по стълбите, тя видя табелата „Зоната на Конър“ в кошчето за боклук и въздъхна:

— Беше толкова сладка.

— Тъкмо това беше проблемът — каза Дан. — Поне част от него. Другата част е да си прекалено интелигентен в свят, който величае най-малкия общ знаменател. Интелигентността на Конър не е модерна и е твърде голяма, за да може да я скрие.

— О, не искам да я крие. Как ти е ухото, впрочем?