Уитли Стрийбър - Сивите

— И тази защита е?

— Отблизо, подкрепена от добро разузнаване. Тяхната способност да разбират какво става между група хора е доста ограничена. Те ще са там, ако някой изскочи от храстите, но само ние ще сме способни да видим развитието на заплахата.

Пит Симпсън се наведе напред и каза:

— Това ни води до новата ти задача. Ще трябва да ръководиш операциите си от военновъздушна база „Алфред“, Роб. От този момент. Заповедите ти са да намериш детето и да го защитаваш. Знаем, че е някъде в Уилтън. Може би дори на Оук Роуд, където е кацнало „блестящото момче“. Но не бъди твърде уверен в това. Сивите са много, много предпазливи, не забравяй.

Тримата замълчаха, всеки потънал в собствените си мисли, всеки поразен от усещането, че е повлечен от течение, което лесно може да се окаже достатъчно силно, за да го удави.

В предутринния мрак беше пристигнал черен триъгълен обект — летеше точно над дърветата, абсолютно безшумно. Преди петнайсет минути беше застинал над къщата. Сега се рееше отгоре, огромен и по-тъмен от самата нощ, триъгълник, дълъг стотина метра, широк седемдесет при основата… И беше само на няколко сантиметра над покрива.

В триъгълника, в ниската кабина, седеше жена в летателен костюм на американските военновъздушни сили и настройваше чувствително устройство. Всяка дума, казана долу, беше записана и предадена с кристална яснота.

Тоест, докато те говореха, Майк Уилкис слушаше. Седеше в комплекса в Индианаполис и даваше задачите на Лорън въз основа на чутото.

Това дете — о, Боже, то беше най-смъртоносното нещо на земята, най-опасното създание на света. Той трябваше да заличи Уилтън, Кентъки, от лицето на земята.

Или не. Първо трябваше да се увери, че е попаднал на точното дете. Да е абсолютно сигурен. Трябваше да е предпазлив.

Гледаше как Лорън сяда в мекия стол, който беше настояла да внесе в адската дупка на Адам. Гледаше и обмисляше как да формулира следващия си въпрос, най-важния въпрос, който щеше да зададе през цялата си работа със сивите.

През трите години, откакто работеше тук, Лорън се беше постарала да направи клетката на Адам по-поносима. Вместо стоманената маса и твърдите столове, които, изглежда, не бяха притеснявали баща й, тя накара неотстъпчивия Уилкис да й отпусне кресло. Настоя да сложат и диван. На стените окачи репродукции на картини: Реноар, планински пейзажи, „Звездна нощ“ на Ван Гог — тя излъчваше същата огнена мистична енергия, която откриваше у Адам.

Майк я наблюдаваше и внимателно обмисляше следващия си ход. Сивите не биваше да узнаят, че е научил тайната им.

— Искам да предадеш отново образа на сателитната снимка, Лорън — каза той съвсем спокойно.

Тя затвори очи.

— Лорън, вдигни я и я погледни. Изпълнявай!

— Майк, правя го за десети път! Стига вече!

— Ти едва й хвърли поглед.

— Млъкни и ме остави да работя.

Баща й беше човек, с когото можеше да си поговориш след работа и да гаврътнеш едно-две питиета. Всъщност Майк искаше да го включи в Тръста. Но беше твърде опасно. За няколко години стана ясно, че сивите не могат да разчитат умове добре — поне не обикновените умове. Но съзнанието на Имън беше различно, също като на Лорън. Такива хора трябваше да бъдат държани далече от всяка тайна, която сивите не биваше да узнават.

Диванът изглеждаше празен, но Лорън знаеше, че Адам лежи на него. Беше се научила да го вижда във въображението си, макар миниатюрните му движения, синхронизирани с трептенето на окото й, да й пречеха да го разгледа подробно.

Майк искаше да е внимателна, значи щеше да е внимателна. Оформи поредица мисли. Първо — снимка на картата на щата Кентъки. После — образа на заснетото от сателита в полето зад къщите на Оук Роуд.

Никакъв отговор.

Оформи друга мисъл:

„Реагирай, Адам.“

Предизвика усещане за неотложност, взря се, напрегна се.

В ума й избухна образ, който отначало не можа да схване. Гледаше нагоре към извисяваща се огромна стена от лед, призрачно дъгоцветна, синя на фона на бездънното синьо небе. А после чу звук, оглушителен трясък от пропукване, придружен от странна въздишка, сякаш хиляди хора ахнаха едновременно.

Внезапно се озова на горната палуба на пътнически кораб. Наблюдаваха глетчерите. Палубата беше претъпкана с хора… а ледът се накланяше бавно над тях, сянката му придаде на ясния слънчев следобед зловещ син оттенък.

Мощната сирена на кораба забуча. Корпусът се разтресе, витлата се въртяха бясно. Комините бълваха облаци пара.