Уитли Стрийбър - Сивите

С трясък, който можеше да разбуди и мъртвите, огромна ледена буца — ледена планина — удари предната палуба. Целият кораб подскочи. Вода, бистра и ледена, заля палубата и пищящите пътници бяха пометени от вълните.

Лорън пак погледна нагоре и видя как над тях надвисва още по-исполинска планина от лед. Безкрайност от лед.

Озова се обратно в клетката. Зададе му въпрос в ума си, усети въпроса в сърцето си: „Какво означава това, Адам?“

После видя…

Супермаркет, блестящи светлини… ръмжащи гласове, малко момиче с консерва сардини. Мъж — спусна се, сграбчи консервата и блъсна момичето. Викове — сливаха се с ехтящата музика в магазина. Хора се бореха със зъби и нокти за хляб. Тичаха по пустеещите дълги пътеки, изпразнени от човечност хора с диви очи, разкъсваха кутии с макарони, поглъщаха ги лакомо, разсипваха кутии овесени ядки и ги ядяха направо от пода.

Изстрели. Войници в мръсни униформи, уморени млади лица, ужасени очи, стреляха в тълпата — а хората просто стояха, взираха се тъпо, като животни, които нямат представа какво ще се случи. Разстрелваха ги и те отлитаха назад със страшна сила, блъскаха се в някакъв фризер. Войниците минаха на друга пътека.

— Какво става?

— Не знам! Показва ми някакъв ужас.

— Какво?!

— Кораби потъват, хора умират от глад в супермаркет…

— За Бога! Ще ми дадеш ли отговора, който ме интересува?

— По дяволите, Майк, ще ти дам това, което ти давам винаги. Нищо повече от доловеното, усетеното от онова, което Адам е позволил да стигне до мен.

Адам показваше на Лорън картини от предстоящото изтребление, а това можеше да означава, че е наясно с разговора, който Майк беше чул в контролната зала, което пък правеше продължаването по този начин опасно.

— Добре, стига толкова. Излизай. Свършихме за днес.

— Обичам те, бебче — прошепна тя, докато ставаше. Посегна и докосна хладната мека кожа на ръка, която ставаше видима само когато я държеше — тънките пръсти и острите черни нокти изчезнаха, щом я пусна.

Адам изстреля образ на майка, кърмеща бебе — стандартното му довиждане. Докато Лорън се изправяше, издаде един от доловимите си звуци — крясък, като че ли издаден от ужасена и отчаяна жена. Дали чувстваше нещо? Лорън не знаеше. Но разбираше, че се стреми към приятелско внимание.

— Адам, знам, че имаш съобщение за мен, свързано с всички тези нещастия, и осъзнавам, че не го разбирам. Всъщност ние те питаме за конкретен инцидент и…

Не получи отговор. Знаеше защо: той чуваше звуците, но освен ако не оформеше мисли в главата си, нямаше да я разбере.

— Лорън, спри!

— Майк…

— Лорън, няма време!

Няма време? За какво, по дяволите, говореше? Тя разполагаше с цялото време на света. И Бог знаеше, че и Адам имаше време.

— Трябва да довърша…

— Няма време!!!

Но Адам явно бе на друго мнение. Съзнанието му я обкръжи отвсякъде, можеше да го усети. Затвори очи, пое дълбоко дъх и се отпусна напълно.

Той влезе в нея, както винаги, като куче, душещо за заровен кокал. Да го остави да влезе в нея беше приятно, но и някак странно тъжно — тъга, която той носеше със себе си. Щеше да се зарови в спомените й и да обикаля там, да извлича всякакви неща от миналото й, неща, които беше забравила отдавна, неща, правени в пияно състояние, такива неща. Той обичаше наситените неща. „Сякаш ги яде“, помисли си тя. И като че ли му доставяха наслада… а на нея това й харесваше.

Остави го да се спусне дълбоко в едно познато кътче — в големия кашон, когато беше на десет, едно от първите неща, които беше правила, свързано със секса. Пак помириса влажния кашон, видя пълното белезникаво тяло на Уили Севърс, усети ръката му да се плъзга под блузата й — и после затръшна тази врата със силен трясък.

Изстреля въпроса си към Адам: отново сателитната снимка, град Уилтън, къщите на Оук Роуд.

За част от секундата й се стори, че видя лице на момче, но това не беше Уили Севърс. Къдрава коса, леко набито, изглеждаше на четиринайсет или петнайсет.

— Имам нещо — каза тя. — Лице.

— Какво лице?

— Детско. Попитах го за Оук Роуд и получих лице на дете.

— Излез.

Майк я пресрещна още докато излизаше.

— Какво получи? Какво имаш?

— Те се интересуват от дете.

— Кажи ми повече.

— На четиринайсет-петнайсет години, момче, с къдрава коса. И още нещо — мярнах куче. То има куче.

Майк присви очи.

— В това няма никакъв смисъл.

— Напротив, има. Интересуват се от това момче.

— Може би е нещо, свързано с разплод. Никога няма да го разберем. Тръгвай си. Сеансът приключи.