Айзек Азимов - Пътят на марсианците

Шефийлд отново скочи.

— Почакайте. Не е ли наш ред?

— Тихо — заповяда капитанът.

— Вие пазете тишина. — Шефийлд се обърна към публиката. — Вижте, нямахме възможност да се защитим. Даже нямахме право на кръстосан разпит. Справедливо ли е това?

Надигна се ропот, който заглуши ударите на Т-образния клин.

— Какво има да защитавате? — студено попита Саймън.

— Може би нищо — извика в отговор Шефийлд, — и в такъв случай какво ще загубите, като ни изслушате? Или се страхувате, че можем да кажем доста в своя зашита?

От публиката започнаха да се надигат отделни викове.

— Оставете ги да говорят!

Саймън сви рамене.

— Давайте.

Капитанът намусено попита:

— Какво искате да направите?

— Да действам като свой собствен адвокат и да извикам Марк Анунцио като свидетел — отвърна Шефийлд.

Марк се изправи достатъчно хладнокръвно. Шефийлд обърна стола му към публиката и му даде знак отново да седне.

Психологът реши, че няма полза да се опитва да имитира съдебните драми, които бе гледал по субетера. Помпозните въпроси за името и миналия живот нямаше да доведат доникъде. По-добре беше да кара направо.

Затова попита:

— Марк, знаеше ли какво ще стане, когато разказа на екипажа за първата експедиция?

— Да, д-р Шефийлд.

— Тогава защо го направи?

— Защото беше важно всички да се махнем от Млади без да губим нито минута. Съобщаването на истината на екипажа бе най-бързият начин да изчезнем от планетата.

Шефийлд усети лошото впечатление, което отговорът направи на публиката, но можеше единствено да следва инстинкта си. Него и заключението му на психолог, че само конкретната информация бе в състояние да направи Марк или който и да е мнемоник толкова спокоен в подобен момент. В края на краищата, в конкретната информация се състоеше работата им.

— Защо беше важно да напуснем Млади, Марк? — попита той.

Момчето не трепна. То погледна право към наблюдаващите го учени.

— Защото знам какво е унищожило първата експедиция и бе само въпрос на време да убие и нас. Всъщност, вече може да е твърде късно. Възможно е сега да умираме. Възможно е всеки един от нас да е вече мъртвец.

Шефийлд остави ропота от публиката да се надигне високо и да утихне. Дори капитанът изглеждаше шокиран по неподвижността на Т-образния клин, а усмивката на Саймън започна да избледнява.

За момента Шефийлд бе по-малко загрижен за „информацията“ на Марк, каквато и да бе тя, отколкото за това, че действаше самостоятелно на нейна основа. Беше се случвало и преди. Марк бе поискал корабния дневник въз основа на някаква своя теория. Шефийлд се чувстваше огорчен, че тогава не изпита тази тенденция до крайност.

Затова следващият му въпрос, зададен с достатъчно мрачен глас, беше:

— Защо не се посъветва за това с мен, Марк?

Марк леко се поколеба.

— Нямаше да ми повярвате. Наложи се да ви ударя, именно за да не ви позволя да ме спрете. Никой от тях не би ми повярвал. Всички ме мразеха.

— Какво те кара да мислиш, че са те мразили?

— Ами, нали помните случката с д-р Родригес?

— Това беше доста отдавна. Другите не са спорили с теб.

— Разбирах го по начина, по който ме гледаше д-р Саймън. А д-р Фоукс искаше да ме застреля с бластер.

— Какво? — Шефийлд се извърна, като на свой ред забрави всякаква официалност, дължима на процеса. — Кажете, Фоукс, опитвал ли сте се да го застреляте?

Когато всички се обърнаха да го погледнат, Фоукс се изправи със силно почервеняло лице.

— Беше в гората и той се бе промъкнал крадешком след мен — обясни Фоукс. — Помислих, че е някакво животно и взех предпазни мерки. Когато видях, че е той, свалих бластера.

Шефийлд се обърна към Марк.

— Така ли е?

Марк отново се намуси.

— Ами… Помолих д-р Вернадски да видя някои данни, които беше събрал и той ми каза да не ги публикувам преди него. Опита се да ме изкара безчестен.

— Мили Боже, само се шегувах — долетя вик от публиката.

Шефийлд припряно каза:

— Много добре, Марк, не си ни вярвал и си чувствал, че трябва да предприемеш самостоятелни действия. А сега, Марк, да се върнем на въпроса. Какво, според теб, е убило първите заселници?

— То е можело да убие и изследователя, Макояма, само че той е загинал в катастрофа два месеца и три дни след като е докладвал за Млади, така че никога няма да разберем — рече Марк.

— Добре, но за какво говориш?

Настана пълна тишина.

Марк се огледа и отвърна:

— Прахът.

Разнесе се общ смях и страните на Марк пламнаха.