Айзек Азимов - Пътят на марсианците

И падна, останал без дъх, на възглавницата.

От вратата, Саймън подхвърли:

— А между другото, Шефийлд, наказанието за подклаждане на бунт на борда на кораб е смърт!

Е, това си беше своего рода процес, мрачно си помисли Шефийлд. Никой не следваше точно законната процедура, но пък психологът беше сигурен и че никой не познава точната законна процедура, най-малко капитанът.

Използваха голямата зала за събрания, където, при обикновени пътувания, се събираше екипажът, за да гледа субетерните предавания. Този път екипажът беше твърдо изключен, но присъстваше целият научен персонал.

Капитан Фолънбий седеше зад бюрото, точно под субетерния приемателен куб. Шефийлд и Марк Анунцио седяха, отдалечени, от лявата му страна, с лице към него.

Капитанът не беше спокоен. Той редуваше неофициалните разговори с различните „свидетели“ с внезапни свръхсъдебни избухвания срещу шепненето сред зрителите.

Шефийлд и Марк, които се бяха срещнали за пръв път след полета с катера в „съдебната зала“, тържествено си стиснаха ръце по инициатива на психолога. Марк отначало се бе поколебал, хвърляйки бегъл поглед към пресечените на кръст лепенки, които все още стояха на едно избръснато петно от черепа на Шефийлд.

— Съжалявам, д-р Шефийлд. Много съжалявам.

— Няма нищо, Марк. Как се отнасяха с теб?

— Добре, предполагам.

Гласът на капитана прогърмя:

— Никакви разговори между обвиняемите.

Шефийлд възрази с разговорен тон:

— Вижте, капитане, ние не разполагаме с адвокати. Не сме имали време да се подготвим за делото.

— Не ви трябват адвокати — отвърна капитанът. — Това не е съдебен процес на Земята. А разследване на капитана. Съвсем друго нещо. Просто се интересувам от фактите, без никакви съдебни фойерверки. Протоколите могат да бъдат преразгледани на Земята.

— Но дотогава можем да бъдем мъртви — горещо възрази Шефийлд.

— Хайде да караме по-бързо — рече капитанът и удари по бюрото с алуминиев Т-образен клин.

Саймън седеше в първата редица от публиката и леко се усмихваше. Именно него Шефийлд наблюдаваше най-неспокойно.

Усмивката изобщо не слезе от лицето му, докато бяха привиквани свидетелите, за да потвърдят, че са били информирани, че на екипажа не трябва да бъде съобщен истинският характер на пътуването и че Шефийлд и Марк са присъствали, когато им е било казано това. Един миколог свидетелства за проведен с Шефийлд разговор, който показвал, че последният отлично знаел за забраната.

Изясни се, че Марк е бил болен през по-голямата част от пътуването към Млади и че се е държал странно, след като са кацнали на планетата.

— Как обяснявате всичко това? — попита капитанът.

От публиката внезапно прозвуча спокойният глас на Саймън.

— Бил е уплашен. Копнеел е да направи каквото и да било, което да го махне от планетата.

Шефийлд скочи на крака.

— Неговите забележки са незаконни. Той не е свидетел.

Капитанът тропна с Т-образния клин и каза:

— Седнете!

Процесът продължи. Беше привикан член на екипажа, за да свидетелства, че Марк ги е информирал за първата експедиция и че по това време Шефийлд е бил там.

— Искам да проведа кръстосан разпит! — извика Шефийлд.

— Ще имате тази възможност по-късно — отвърна капитанът.

Човекът от екипажа беше изпъден.

Шефийлд разглеждаше публиката. Изглеждаше очевидно, че симпатиите им не са изцяло на страната на капитана. Беше достатъчно психолог, за да се чуди, дори в този момент, колко от присъстващите са тайно облекчени от това, че са напуснали Млади и са всъщност благодарни на Марк за това, че е ускорил нещата. А и очевидният инсцениран характер на процеса не им се нравеше. Вернадски мрачно се мръщеше, а Нови гледаше Саймън с очевидно отвращение.

Точно Саймън притесняваше Шефийлд. Психологът чувстваше, че сигурно той бе тласнал капитана към това и именно той бе човекът, който можеше да настои за смъртна присъда. Шефийлд горчиво съжаляваше, че бе засегнал патологичната му суетност.

Но това, което наистина го озадачаваше най-много, беше отношението на Марк. Момчето не показваше признаци на космическа болест или на каквато и да било тревога. Той внимателно слушаше всичко, но като че ли не го трогваше нищо. Държеше се така, сякаш в момента не го засягаше нищо земно, сякаш някаква информация, която имаше, правеше всичко останало без значение.

Капитанът удари с Т-образния клин и рече:

— Предполагам, че това е всичко. Фактите са съвсем ясни. Безспорни. Можем да приключваме.