Айзек Азимов - Пътят на марсианците

Решение?

Не съвсем. Няколко часа по-късно Вернадски влезе и спокойно каза:

— Мед, олово и живак.

— Какво? — попита Саймън.

— Онези растения. Имат високо съдържание на тези метали. Навярно еволюционно развита защита от ядене.

— Първите заселници… — започна Саймън.

— Не. Невъзможно е. Повечето от растенията са си съвсем наред. Само тези, а никой човек не би ги ял.

— Откъде знаеш?

— Плъховете не го направиха.

— Те са само плъхове.

Точно това очакваше Вернадски. Той драматично обяви:

— Можеш да приветстваш един скромен мъченик на науката. Аз ги опитах.

— Какво? — извика Нови.

— Само близнах. Не се притеснявай. Аз съм от предпазливите мъченици. Както и да е, те са горчиви, като стрихнин. Какво очаквате? Ако едно растение се пълни с олово, за да държи животните настрана, какъв смисъл има за растението да накара животното да открие това, като умре, след като го е изяло? Малко горчив вкус в допълнение действа като предупреждение. Комбинацията предупреждение и наказание върши чудеса.

— Освен това — обади се Нови, — заселниците не са загинали от отравяне с тежки метали. Симптомите са други.

Останалите знаеха симптомите достатъчно добре. Някои с прости думи, други — с по-специализирани термини. Трудно и болезнено дишане, което непрекъснато се е влошавало.

Фоукс остави вилицата си.

— Вижте сега, да предположим, че това растение съдържа някакъв алкалоид, който парализира нервите, контролиращи мускулите на белия дроб.

— Плъховете също имат мускули на белия дроб — възрази Вернадски. — То не ги уби.

— Може би има кумулативен ефект.

— Добре. Добре. Винаги, когато дишането ти става болезнено, ти отиваш в склада на кораба и гледаш да се излекуваш с нещо. Но не е хубаво да разчиташ на психосоматици.

Шефийлд промърмори:

— Това е моя работа. Не се притеснявай за нея.

Фоукс пое дълбоко въздух, после още един път. Навъсен, той постави още едно парче месо в устата си.

На ъгъла на масата Марк Анунцио, който ядеше по-бавно от останалите, си помисли за монографията на Норис Виноград „Вкус и мирис“. Виноград беше разработила вкусово-мирисова класификация, основана на ензимните възпиращи модели във вкусовите телца. Анунцио не знаеше точно какво означава това, но си спомняше символите, техните стойности и дескриптивните определения.

Докато поставяше вкуса на задушеното в три подкласификации, той привърши с храната. Челюстите леко го боляха от трудното дъвчене.

Вечерта наближаваше и Лагранж беше ниско на небето. Денят беше ясен, сравнително топъл и Борис Вернадски се чувстваше доволен. Бе направил интересни измервания и искрящият му пуловер показваше очарователни промени от час на час със смяната на положението на слънцата.

В момента сянката му беше дълга и червена, като най-долната й третина бе сива — там, където съвпадаше със сянката от Лагранж II. Той протегна едната си ръка и тя хвърли две сенки. Едната, на разстояние от около четири и половина метра, беше размазано оранжева, а другата — в същата посока, но само на метър и половина — бе по-плътно синя. Ако имаше време, можеше да разработи красиви сянкограми.

Мисълта му достави такова удоволствие, че не се ядоса, когато видя Марк Анунцио да се навърта наоколо.

Той остави нуклеометъра си и му махна с ръка.

— Ела насам?

Момчето неуверено приближи.

— Здравей.

— Искаш ли нещо?

— Просто… просто гледам.

— А? И, продължавай да гледаш. Знаеш ли какво правя?

Марк поклати глава.

— Това е нуклеометър — поясни Вернадски. — Пъхаш го в земята по този начин. Има генератор на силово поле отгоре, така че може да проникне в която и да е скала. — Докато говореше, той натисна нуклеометъра и уредът влезе на шейсет сантиметра в каменистата повърхност. — Разбираш ли?

Очите на Марк заблестяха и на Вернадски му стана приятно. Химикът продължи:

— Отстрани има микроскопични атомни пещи, всяка от които изпарява около милион молекули в околната скала и ги разлага на атоми. След това атомите се обособяват на ядрена маса и заряд, и резултатите могат да се прочетат директно на екранчето по-горе. Разбираш ли всичко това?

— Не съм сигурен. Но е добре да го зная.

Вернадски се усмихна и каза:

— Приключваме с определяне на различните елементи в кората. На всички кислородно-водни планети е почти едно и също.

Марк сериозно съобщи:

— Планетата с най-много силиций, за която зная, е Лепта — с 32,765%. Земята има само 24,862. Това е от тежестта.