Айзек Азимов - Пътят на марсианците

— Не е равностойно, Саймън — възрази Шефийлд. — Той трябва да е на самото място. Може да види неща, които нашите тесни специалисти няма да забележат.

— Много вероятно — ледено отвърна Саймън. — Отговорът, Шефийлд, е „не“. Няма аргумент, който да може да ме убеди. — Носът на астрофизика беше остър и блед.

— Само защото ви направих на глупак ли?

— Защото нарушихте най-фундаменталното задължение на специалиста. Никой уважаващ се специалист не би използвал областта си, за да изтъкне наивността на специалист от друга област.

— И така ви направих на глупак.

Саймън се извърна.

— Моля, напуснете. Отсега нататък, докато трае пътуването, няма да общуваме помежду си извън най-неотложната работа.

— Ако си тръгна — каза Шефийлд, — останалите момчета могат да чуят за това.

Саймън се сепна.

— Искате да повторите малката ни схватка ли? — На устните му се появи хладна усмивка, която угасна презрително. — Само ще разкриете какъв подлец сте.

— О, съмнявам се, че ще го вземат толкова насериозно. Всички знаят за малките шегички на психолозите. Освен това, ще бъдат много заети да ви се смеят. Нали знаете — изключително внушителният д-р Саймън, изплашен от възпалено гърло и скимтящ за милост след няколко тайнствени, безсмислени думи.

— Кой ще ви повярва? — извика Саймън.

Шефийлд вдигна дясната си ръка. Между палеца и показалеца му имаше малък правоъгълен предмет с ред контролни щифтчета.

— Джобен магнетофон — поясни той. Психологът натисна едно от щифтчетата и гласът на Саймън внезапно каза: „Е, д-р Шефийлд, какво има?“.

Прозвуча помпозно, безапелационно и дори малко самодоволно.

— Дайте ми това! — хвърли се Саймън към високия психолог.

Шефийлд се отдръпна.

— Не се опитвайте да използвате насилие, Саймън. Бях в аматьорската борба не чак толкова отдавна. Вижте, предлагам ви сделка.

Саймън все още се извиваше към него, забравил достойнството си и задъхан от ярост. Шефийлд го държеше на една ръка разстояние, като бавно отстъпваше.

— Нека заедно с Марк дойдем с вас и никой изобщо няма да види или чуе това.

Саймън бавно се успокояваше.

— Тогава ще ми го дадете ли? — задъхано попита той.

— След като Марк и аз стигнем до мястото на селището.

— Налага се да ви вярвам. — Изглежда полагаше големи усилия да го каже колкото е възможно по-обидно.

— Защо не? Можете определено да ми вярвате, че ще разглася това, ако не се съгласите. Ще го пусна първо на Вернадски. Ще му хареса. Знаете силното му чувство за хумор.

— Вие и момчето можете да дойдете с нас — рече Саймън с толкова тих глас, че едва се чуваше. После продължи силно: — Но запомнете това, Шефийлд. Когато се върнем на Земята, ще ви изправя пред Централния комитет на ГАНН. Обещавам ви. Ще бъдете лишен от професионални права.

— Не се страхувам от Галактическата Асоциация за Научен Напредък — отвърна Шефийлд. Той остави сричките да отекнат. — В края на краищата, в какво ще ме обвините? Нима ще пуснете този запис пред Централния комитет като доказателство? Хайде, хайде, нека се държим приятелски. Не искате да разгласите собствената си… хм… грешка пред най-важните клечки на осемдесет и три хиляди свята.

И излезе, като се усмихваше леко.

Но когато затвори вратата между себе си и Саймън, усмивката му изчезна. Не му бе приятно да направи това. И след като вече го беше сторил, се чудеше дали си струваше врага, който си бе създал.

Седем палатки бяха изникнали близо до първото селище на Млади. Невил Фоукс ги виждаше всичките от ниския хребет, на който беше застанал. Бяха там вече от седем дни.

Той вдигна поглед към небето. Облаците бяха гъсти и обременени от дъжд. Това го зарадва. С двете слънца зад облаците, светлината беше сиво-бяла. Така нещата изглеждаха почти нормални.

Вятърът беше влажен и малко жулещ, като че ли бе април във Върмонт. Фоукс произхождаше от Нова Англия и сходството му харесваше. След четири-пет часа Лагранж I щеше да залезе и облаците щяха да станат ръждивочервени, а ландшафтът — сърдито неясен. Но Фоукс възнамеряваше дотогава да се върне в палатките.

Толкова близо до екватора и все пак така студено! Е, това щеше да се промени с хилядолетията. С отстъпването на глетчерите въздухът щеше да се затопли и почвата щеше да изсъхне. Щяха да се появят джунгли и пустини. Водното равнище в океаните щеше бавно да пълзи нагоре и да покрие безброй острови. Двете големи реки щяха да се превърнат във вътрешни морета и да променят конфигурацията на единствения голям континент на Млади — навярно щяха да направят от него няколко по-малки.