Айзек Азимов - Пътят на марсианците

Предишната година натрупаните доклади, прехвърлили всякаква смислена граница на човешките възможности да се справят с тях, бяха вкарани в преуморения Вашингтонски компютър с толкова висок приоритет, че изчакването бе продължило едва пет месеца. Операторите проверяваха данните за обитаемост на планетите и ето, Абу бен Млади поведе всички останали.

Шефийлд си спомни дивото „ура“. Звездната система беше ентусиазирано провъзгласена за собственост на Галактиката, а името Млади бе измислено от един умен младеж в Бюрото на Външните провинции, който чувстваше нуждата от лично приятелство между човека и света. Качествата на Млади бяха преувеличавани. Плодородието, климатът („вечна пролет в Нова Англия“) и най-вече огромното му бъдеще бяха възхвалявани без каквото и да е чувство за нужда от сдържаност. „През следващите милион години — заявяваха пропагандистите — Млади ще става по-богат. Докато други планети стареят, Млади ще става по-млад с отстъпването на ледовете и откриването на свежата почва. Винаги нова граница — винаги неизчерпаеми ресурси.“

След милион години!

Това беше шедьовърът на Бюрото. Той трябваше да бъде невероятно успешното откриване на програмата за финансирана от правителството колонизация. Трябваше да е най-после началото на научното изследване на Галактиката за благото на човечеството.

И тогава дойде Марк Анунцио, който бе чул голяма част от всичко това и беше толкова развълнуван от перспективата, колкото и всеки земянин. Но един ден той се сети за нещо, което бе видял, докато небрежно бе преглеждал „нерешимите“ файлове на Бюрото на Външните провинции. Беше забелязал медицински доклад за някаква колония на планета от система, чиито описание и положение в космоса отговаряше на групата Лагранж.

Шефийлд си спомняше деня, в който Марк бе дошъл при него с тази новина.

Спомняше си също лицето на секретаря за Външните провинции, когато новината му беше съобщена. Бе видял как квадратната челюст на секретаря бавно се отпуска и как в очите му се появява израз на безкрайна неприязън.

Правителството се беше ангажирало! То щеше да превози милиони хора на Млади. Щеше да им даде обработваема земя и да субсидира първите доставки на семена, селскостопанска техника, фабрики. Млади щеше да е рай за много гласоподаватели и обещание за още по-голям рай за много повече други.

Ако Млади се окажеше планета-убиец поради една или друга причина, това щеше да означава политическо самоубийство за всички правителствени лица, замесени в проекта. Това означаваше доста високопоставени хора и не на последно място, секретаря за Външните провинции.

След дни на проверки и нерешителност, секретарят беше казал на Шефийлд:

— Изглежда като че ли ще трябва да открием какво е станало там и да го включим някак си в пропагандата. Не мислите ли, че така бихме могли да го неутрализираме?

— Ако случилото се не е прекалено ужасно, за да бъде неутрализирано.

— Но то не може да е такова, нали? Имам предвид, какво може бъде? — Човекът беше страшно нещастен.

Шефийлд сви рамене.

— Вижте сега — рече секретарят. — Можем да пратим кораб със специалисти на планетата. Само доброволци и хора, на които може да се разчита, разбира се. Ще задвижим нещата възможно най-приоритетно, а проектът „Млади“ има значителна тежест, нали знаете? Ще забавим нещата тук и ще почакаме, докато се върнат. Това може да свърши работа, не мислите ли?

Шефийлд не беше сигурен, но внезапно закопня да отиде на тази експедиция и да вземе със себе си Марк. Би могъл да изследва един мнемоник в чужда среда и ако Марк би бил средството за разгадаване на мистерията…

Още от самото начало бяха приели, че става дума за мистерия. В края на краищата, хората не бяха измрели от грип. А и медицинският кораб не се беше приземил — екипът не бе видял какво всъщност става. Онзи медик наистина имаше късмет, че вече от трийсет и седем години беше покойник, защото сега щеше да бъде изправен пред военен съд.

Ако Марк би могъл да помогне за решаването на този проблем, Службата по мнемоника щеше да придобие огромна сила. Правителството трябваше да му бъде благодарно.

Но сега…

Шефийлд се чудеше дали Саймън знае историята за това как бе изваден на бял свят въпросът за първото селище. Беше почти сигурен, че останалите от екипажа не знаят. Не бе нещо, за което Бюрото би говорило с желание.

Пък и нямаше да е политично да използва историята като средство за изкопчване на отстъпки от Саймън. Ако поправката на Марк на „глупостта“ на Бюрото (опозицията несъмнено би използвала тази дума) бъдеше разгласена, то щеше да изглежда зле. Щом можеше да бъде благодарно, то можеше да е и отмъстително. Отмъщението срещу Службата по мнемоника нямаше да е никак приятно.