Айзек Азимов - Пътят на марсианците

Полунамусен, капитан Фолънбей откри Саймън вечерта, след второто завръщане на Фоукс и заяви:

— Няма да стане, д-р Саймън. Хората ми са неспокойни. Много неспокойни.

Щитовете на илюминаторите бяха отворени. Лагранж I беше изчезнал от шест часа и светло ръждивата светлина на Лагранж II, преминаваща към тъмночервена от залеза, обливаше лицето на капитана и обагряше късата му сива коса в алено.

Саймън, чието отношение към екипажа по принцип и към капитана конкретно представляваше овладяно нетърпение, попита:

— Какъв е проблемът, капитане?

— Тук сме от две седмици земно време. Все още никой не излиза без костюм. Винаги те подлагат на ирадиация, когато се върнеш. Какво му има на въздуха?

— Нищо, доколкото ни е известно.

— Защо не го дишаме тогава?

— Капитане, аз решавам това.

Червенината по лицето на капитана стана действителна.

— Според моите документи, аз не съм длъжен да стоя тук, ако е заплашена безопасността на кораба. Не искам уплашен и бунтовнически настроен екипаж.

— Не можете ли да се справите със собствените си хора?

— В известни граници.

— Е, какво всъщност ги тревожи? Намираме се на нова планета и просто сме предпазливи. Не могат ли да разберат това?

— Две седмици и още сте предпазливи. Те смятат, че крием нещо. И си е така. Знаете го. Освен това, излизането по повърхността е задължително. То трябва да е разрешено на екипажа. Даже да е само на гола скала с диаметър един километър. Да излязат от кораба. Да се откъснат от еднообразието. Не можем да им отказваме това.

— Дайте ми време до утре — презрително рече Саймън.

На следващия ден учените се събраха в обсерваторията.

— Вернадски ми казва, че данните за въздуха са все още негативни, а Родригес не е открил патогенни организми от какъвто и да било тип — каза Саймън.

Последното изявление беше посрещнато с цялостна атмосфера на съмнение.

— Селището е загинало от болест — обади се Нови. — Мога да се закълна в това.

— Може и така да е — веднага рече Родригес, — но можеш ли да обясниш как?

— Не е възможно. Казвам ти го със сигурност. Виж тук. Почти всички планети от типа на Земята раждат живот — този живот винаги е протеинов по природа и винаги е или клетъчен, или вирусен като организация. Но това е всичко. Тук сходството свършва. Вие, лаиците, си мислите, че е едно и също — на Земята или на която и да било друга планета. Микробите са си микроби, вирусите са си вируси. Казвам ти, че не разбираш безграничните възможности за вариации в протеиновата молекула. Даже на Земята, всеки вид си има своите собствени болести. Някои могат да засягат няколко вида, но на Земята не съществува и една-единствена патогенна форма на живот от какъвто и да е тип, която да е в състояние да атакува всички други видове. Мислите си, че когато един вирус или бактерия се развиват самостоятелно в продължение на милиард години на друга планета с различни аминокиселини, с различни ензимни системи, с напълно различна схема на метаболизъм, ще откриете homo sapiens , сочен като захаросан плод. Казвам ви, че е несериозно.

Нови, чиято душа на лекар бе зле наранена от обръщението „лаици“, не беше склонен да го остави така лесно.

— Homo sapiens носи собствените си бактерии, където и да отиде, Род. Кой казва, че вирусът на обикновената настинка не мутира под влияние на някоя планета в нещо, което внезапно става смъртоносно? Или вирусът на грипа. Подобни неща са се случвали дори на Земята. Пара-шарката от 2755-а…

— Знам всичко за епидемията от пара-шарка през 2755-а — прекъсна го Родригес, — и за грипната епидемия през 1918-а, и за Черната смърт. Но кога се е случвало напоследък? Разбирам, че селището е съществувало преди век, че и повече — но все пак това не е точно предатомната епоха. Имали са лекари. Разполагали са със запаси от антибиотици и, за Космоса, познавали са метода за вкарване на антитела. Той е достатъчно елементарен. А са им пратили и медицинска помощ.

Нови потупа закръгления си корем и упорито настоя:

— Симптомите са били като на дихателна инфекция — задух…

— Знам списъка, но ви казвам, че не ги е убило вирусно заболяване. Невъзможно е.

— Тогава какво?

— Това е извън професионалната ми компетентност. Знам само, че не е било инфекция. Даже мутантна инфекция. Невъзможно е. Математически е невъзможно.

Той силно подчерта наречието.

Сред слушателите му се надигна вълнение, когато Марк Анунцио пробута слабото си тяло напред, точно пред Родригес.