Айзек Азимов - Пътят на марсианците

Така че работеше във вакуум. Чувстваше се безпомощен. Другите поне имаха данни — нещо, което да предъвкват. Той нямаше нищо.

Откри, че отново е при палатката на Марк и автоматично погледна вътре. Беше празна. Огледа се наоколо и зърна Марк да излиза от лагера и да навлиза в гората.

Шефийлд извика след него:

— Марк! Почакай ме!

Марк спря, като че ли понечи да продължи, помисли отново и остави дългите крака на Шефийлд да погълнат разстоянието между тях.

— Накъде беше тръгнал? — попита Шефийлд. (Дори след тичане беше необходимо да се задъхаш в богатата атмосфера на Млади.)

Марк беше намусен.

— Към въздушния катер.

— А?

— Не съм имал възможност да го видя.

— Ами, разбира се, че си имал възможност — възрази Шефийлд. — Наблюдаваше Фоукс като ястреб на онова пътуване.

Марк се намръщи.

— Всички бяха наоколо. Искам да го видя сам.

Шефийлд се смути. Момчето беше ядосано. По-добре бе да се залепи за него и да разбере какво не е наред.

— Като си помислих, аз също бих искал да видя катера. Имаш ли нещо против да дойда с теб, а? — попита той.

Марк се поколеба. После отвърна:

— До-о-бре. Щом искате. — Това не бе точно любезна покана.

— Какво носиш, Марк? — попита Шефийлд.

— Клон от дърво. Отрязах го със звуково-полевия пистолет. Нося го със себе си просто в случай, че някой се опита да ме спре. — Той го размаха така, че оръжието изсвистя в гъстия въздух.

— Защо някой би искал да те спира, Марк? Аз бих го хвърлил. Той е голям и тежък. Можеш да нараниш някого.

Марк продължаваше да крачи напред.

— Няма да го хвърля.

Шефийлд се замисли за кратко, после реши да не се кара за момента. Първо щеше да е по-добре да стигне до основната причина за тази враждебност.

— Добре — рече той.

Въздушният катер лежеше на разчистено пространство и чистата му метална повърхност хвърляше зелени отблясъци (Лагранж II още не беше изгрял).

Марк внимателно се огледа.

— Никой не се вижда, Марк — рече Шефийлд.

Те се качиха на борда. Беше голям катер. Носеше седем души и необходимите припаси за три пътувания.

Шефийлд разгледа пулта за управление почти с благоговение.

— Представи си ботаник като Фоукс да се научи да кара такова нещо — каза Шефийлд. — Толкова е далеч от специалността му.

— Аз мога да карам катер — внезапно заяви Марк.

Шефийлд с изненада се втренчи в него.

— Нима?

— Наблюдавах д-р Фоукс, когато дойде. Знам всичко, което и той. А и той има наръчник за катера. Веднъж се промъкнах и го прочетох.

— Ами, това е чудесно — опита се да звучи възторжено Шефийлд. — Тогава разполагаме с резервен навигатор при спешен случай.

После се извърна от Марк и затова не видя клона, който се стовари върху главата му. Не чу тревожния глас на Марк, който каза:

— Съжалявам, д-р Шефийлд.

Честно казано, той дори не почувства удара, който го повали.

Това беше вибрирането на приземяващия се катер, помисли си по-късно Шефийлд, когато се върна в съзнание. Смътно, болезнено долавяше нещо, което отначало не можеше да разбере.

Гласът на Марк стигна до него. Това беше първото му усещане. После, когато опита да се обърне и да застане на колене, усети, че главата му пулсира.

За известно време гласът на Марк беше само сбор от звуци, който не означаваше нищо за него. После те започнаха да се сливат в думи. Накрая, когато отвори очи и светлината пронизително нахлу, така че отново ги затвори, той успя да разбере изречения. Остана където си беше, с увиснала глава, като се държеше на едното си треперещо коляно.

Марк казваше със задъхан, висок глас:

— … хиляда души са мъртви. Само гробове. И никой не знае защо.

Имаше някакъв тътен, който Шефийлд не можеше да определи. Дрезгав, пресипнал глас.

После отново се обади Марк:

— Вярно е. Защо, според вас, всички тези учени са на борда?

Шефийлд болезнено се повдигна на крака и се отпусна край една от стените. Допря ръка до главата си и когато я свали, видя, че е окървавена. Косата му беше спечена и сплъстена от кръв. Стенейки, той залитна към вратата на кабината. Опипа за дръжката и бутна вратата навътре.

Трапът беше спуснат. За миг той застана там, като се олюляваше и се страхуваше да се довери на краката си.

Трябваше да възприема всичко на части. И двете слънца бяха високо в небето и на триста метра от него гигантският стоманен цилиндър на „Трите G“ издигаше нос високо над дребните дървета, които го обграждаха.

Марк беше в основата на трапа, полуобкръжен от членове на екипажа. Те бяха голи до кръста и почернели почти като негри от ултравиолетовите лъчи на Лагранж I. (Ултравиолетовите лъчи бяха ограничени до поносима за човека степен благодарение единствено на плътната атмосфера и на дебелия озонов слой в горните й части.)