Айзек Азимов - Пътят на марсианците

— Наистина ли смятате, че корабът ще полети? — попита той.

— Щом те казват така — отвърна Астронома, — аз съм сигурен, че ще полети. Надявам се, че не след дълго ще се върнат.

— И когато го направят — енергично заговори Индустриалеца, — аз ще спазя моята част от договора. Нещо повече, ще обърна всичко с главата надолу, за да накарам света да ги приеме. Грешах изцяло, докторе. Създания, които отказват да наранят деца при такова предизвикателство, заслужават възхищение. Но вие знаете… всъщност не искам да кажа това…

— Какво да кажете?

— Децата. Вашето и моето. Почти съм горд с тях. Представете си, да хванат тези същества, да ги нахранят или поне да се опитат и да ги пазят в тайна. При това с удивителна цел. Ред ми каза, че идеята му е била да получат работа в някой цирк с тях. Представете си!

— Младост! — отвърна Астронома.

— Скоро ли ще отлитаме? — попита Търговеца.

— След половин час — отвърна Изследователя.

Пътуването назад щеше да е самотно. И седемнайсетте останали от екипажа бяха мъртви и прахът им трябваше да бъде оставен на една странна планета. Щяха да се върнат с повреден кораб и бремето на управлението щеше да падне изцяло върху него.

— Беше добър удар за бизнеса да не нараним малките — рече Търговеца. — Ще постигнем много изгодни условия. Много изгодни условия.

„Бизнес!“ — помисли си Изследователя.

— Наредили са се да ни изпратят — отбеляза Търговеца. — Всичките. Не мислиш ли, че са прекалено близо, а? Ще е лошо да изгорим някой от тях с газовете от двигателя на този етап от играта.

— В безопасност са.

— Ужасни на вид същества, нали?

— Достатъчно приятни отвътре. Мислите им са съвършено приятелски.

— Да не повярваш. Онзи малкия, който пръв ни хвана…

— Казват му Ред.

— Това е особено име за едно чудовище. Кара ме да се смея. Всъщност, той се чувства зле от това, че си тръгваме. Само че не мога да разбера точно защо. Най-близката причина, до която стигнах, е загубената възможност с някаква организация или нещо друго, което не мога да си обясня.

— Цирк — кратко каза Изследователя.

— Какво? Брей, нахална чудовищност.

— Защо не? Какво би сторил, ако го намереше да се скита на твоя собствен свят, ако го откриеше заспал на някое поле на Земята, с червени пипалца, шест крака, псевдоподи и прочие?

Ред гледаше как отлита корабът. Червените му пипалца, които му бяха дали прякора, до последно трепереха от съжаление по загубената възможност, а върховете на очите му се пълнеха с жълтеникави кристали, които бяха равносилни на земните сълзи.

На края всяка една отделна планета трябва да умре. Смъртта й може да бъде мигновена, ако слънцето й експлодира. Може да бъде бавна, ако слънцето й угасва и океаните й се превърнат в лед. В последния случай разумният живот поне има шанс да оцелее.

Посоката на оцеляване може да е навън към космоса, към най-близката до изстиващото слънце планета или пък към планета на съвсем друго слънце. Този конкретен път е затворен, ако планетата има нещастието да е единственото значимо тяло, което се върти около слънцето и ако за момента, на разстояние от петстотин светлинни години няма друга звезда.

Посоката на оцеляване може да е навътре, в кората на планетата. Този изход винаги е на разположение. Под земята може да се построи нов дом и топлината на планетното ядро да се използва за добиване на енергия. За тази задача могат да са необходими хиляди години, но умиращото слънце изстива бавно.

Ала с времето изчезва и планетната топлина. Дупките трябва да се прокопават все по-дълбоко и по-дълбоко, докато планетата не умре съвсем.

Времето наближаваше.

На повърхността на планетата апатично повяваше неонов ветрец и едва успяваше да раздвижи езерцата от кислород, събрали се в низините. От време на време през дългия ден вкоравеното слънце припламваше за кратко с мътночервен блясък и кислородните езера започваха лекичко да клокочат.

През дългата нощ над езерата се издигаше синьо-бял кислороден скреж и по голите скали се образуваше неонова роса.

На хиляда и триста километра под повърхността тлееше последната искрица топлина и живот.

Връзката на Уенда с Рой беше толкова силна, колкото изобщо някой може да си представи, много по-силна, отколкото бе прилично тя да знае.

Бяха й позволили да влезе в овариума само веднъж през живота й и ясно й бяха дали да разбере, че това е единственият път.