Айзек Азимов - Пътят на марсианците

— Ние ще минем Първото ниво, Уенда.

— Но след Първото ниво няма нищо.

— Права си. Нищо. Цялата твърда материя на планетата свършва.

— Но как е възможно да има нещо, което е нищо? Искаш да кажеш въздух ли?

— Не, имам предвид нищо . Вакуум. Знаеш какво е вакуум, нали?

— Да. Но вакуумите трябва да се напомпват и да се държат изолирани от въздуха.

— Това се отнася за „Поддръжка“. И все пак след Първото ниво има безкрайно количество вакуум, който се простира навсякъде.

Уенда се замисли за кратко.

— Бил ли е някой някога там? — попита тя.

— Не, разбира се. Но разполагаме с документите.

— Може би документите са грешни.

— Не е възможно. Знаеш ли какво разстояние ще измина?

Мисловният поток на Уенда показваше съкрушително отрицание.

— Знаеш за скоростта на светлината, предполагам — каза Рой.

— Разбира се — веднага отвърна тя. Това беше универсална константа. И бебетата я знаеха. — Хиляда деветстотин петдесет и четири пъти по дължината на пещерата и обратно в секунда.

— Правилно — потвърди Рой, — но ако светлината пътува през разстоянието, което ще измина аз, ще и трябват десет години.

— Премяташ ме — рече Уенда. — Опитваш се да ме уплашиш.

— Защо трябва да те плаши това? — Той се изправи. — Но аз се мотая тук достатъчно дълго…

За миг един от шестте му крайника за хващане леко докосна един от нейните с обективно, безстрастно приятелство. Някакъв ирационален подтик караше Уенда да го стисне здраво и да не му позволи да си тръгне.

Тя изпадна в мигновена паника от страх, че той може да погледне в ума й под разговорното равнище, че може да се отврати и никога повече да не я погледне, че дори може да докладва за нея да бъде подложена на лечение. После се отпусна. Рой беше нормален, а не болен като самата нея. Никога не би и сънувал да проникне в ума на приятел по-дълбоко от разговорното равнище, колкото и силно да е предизвикателството.

Беше много красив в нейните очи, докато се отдалечаваше. Крайниците му за хващане бяха прави и силни, хватателните му, манипулативни косъмчета бяха многобройни и нежни, а оптичните му петна бяха по-прекрасно опалесцентни, отколкото някога бе виждала.

Лора се намести на седалката си. Колко меки и удобни ги правеха. Колко приятни и безопасни бяха отвътре самолетите, колко различни от твърдия, сребрист, нечовешки блясък на външността им.

Кошчето беше на седалката до нея. Тя надникна зад одеялцето и мъничката, надиплена шапчица. Уолтър спеше. Лицето му беше безизразно, със закръглената бебешка мекота, а клепачите му бяха две реснисти месечинки, спуснати над очичките.

Кичур светлокестенява коса падаше през челото му и Лора с безкрайна нежност го вдигна под шапчицата.

Скоро щеше да стане време да храни Уолтър и тя се надяваше, че все още е прекалено малък, за да се разстройва от непознатата обстановка. Стюардесата беше много любезна. Даже бе сложила бибероните му в малък хладилник. Представи си, хладилник на борда на самолет.

Хората на седалката от другата страна на пътеката я гледаха по онзи особен начин, който означаваше, че им се иска да я заговорят, стига да успеят да намерят претекст. Моментът настана, когато тя вдигна Уолтър от кошчето и го сложи в скута си — малка топчица розова плът, обвита в бял памучен пашкул.

Едно бебе винаги е извинение за разговор между непознати.

Дамата от другата страна на пътеката каза (думите й можеха да се предвидят):

— Какво прелестно дете. Колко е голямо, мила моя?

През стиснатите между устните й безопасни игли (беше опънала одеялцето върху коленете си и преповиваше Уолтър), Лора отвърна:

— Следващата седмица ще стане на четири месеца.

Очите на Уолтър бяха отворени и той се усмихна на жената, като разтвори устенцата си във влажна, лепкава усмивка (винаги се радваше, когато го преповиваха)

— Виж го как се усмихва, Джордж — рече дамата.

Съпругът й върна усмивката и се заигра с пълничките пръстчета.

— Гу-гу — каза той.

Уолтър се засмя с висок, хълцащ смях.

— Как се казва, мила? — попита жената.

— Уолтър Майкъл — отвърна Лора, а после добави: — На името на баща си.

Задръжките съвсем отпаднаха. Лора научи, че се казват Джордж и Елинор Елис, че са на почивка, че имат три деца — две момичета и едно момче, и че всички са пораснали. И двете момичета са омъжени и едното има вече две деца.

Лора слушаше с доволно изражение на слабото си лице. Уолтър (тоест, старши) винаги казваше, че точно защото е толкова добра слушателка, отначало е проявил интерес към нея.