Айзек Азимов - Пътят на марсианците

— Ето там, мамо. Не съм им направил нищо, мамо. Не знаех. Просто приличаха на малки животни и си помислих, че ще ми позволиш да ги задържа, мамо. Нямаше да взема месото, само че те не искаха да ядат трева или листа, а не можахме да намерим орехи или плодове, пък готвачката никога не ми дава нищо и трябваше да я помоля, а не знаех, че е за обяд и…

Говореше по инерция от страх и не разбираше, че майка му не го чува, а, втренчила очи в клетката, пищи с тънък, пронизителен глас.

— Едно тихо погребение е единственото, което можем да направим. Сега няма смисъл от никаква публичност — казваше Астронома, когато чуха писъците.

Докато стигнат тичешком при тях, тя не се беше успокоила напълно. Минаха минути, преди съпругът й да изтръгне от нея нещо смислено.

Накрая каза:

— Казвам ви, че са в плевника. Не знам какво са. Не, не… — Тя възпря бързото движение на Индустриалеца в тази посока. — Не отивай ти . Прати някой от работниците с пистолет. Казвам ти, че никога не съм виждала нещо подобно. Малки ужасни зверове с… с… не мога да го опиша. И като си помисля, че Ред ги е пипал и се е опитвал да ги нахрани. Той ги е държал и ги е хранел с месо.

— Аз само… — започна Ред.

— Това не беше… — рече Слим.

Индустриалеца бързо каза:

— Вие, момчета, направихте достатъчно бели за днес. Марш! В къщата! И нито дума, нито една дума! Не ме интересува какво имате да кажете. Когато всичко това свърши, ще ви изслушам, а що се отнася до теб, Ред, ще се погрижа да бъдеш подходящо наказан. — Той се обърна към жена си. — Каквито и да са животните, ще ги убием. — Когато момчетата се отдалечиха и не можеха да го чуят, той прибави тихо: — Хайде, хайде. Децата не са наранени и в края на краищата, не са сторили нищо действително ужасно. Просто са си намерили ново животинче.

Астронома се обади с мъка:

— Извинете ме, госпожо, но можете ли да опишете онези животни?

Тя поклати глава. Нямаше думи.

— Можете ли да ми кажете поне дали те…

— Съжалявам — извинително рече Индустриалеца — но ми се струва, че е по-добре да се погрижа за нея. Ще ме извините ли?

— Момент. Моля ви. Един момент. Тя каза, че никога не е виждала такива животни. Сигурно не е обичайно да намирате животни, които са съвсем уникални в имение като това.

— Съжалявам. Да не обсъждаме този въпрос сега.

— Освен ако уникалните животни не са се приземили през нощта.

Индустриалеца се отдръпна от жена си.

— Какво намеквате?

— Смятам, че е по-добре да отидем в плевника, сър!

Индустриалеца се втренчи в него за миг, а после внезапно и съвсем нетипично за него се втурна да бяга. Астронома го последва, а риданията на жената останаха нечути зад тях.

Индустриалеца се втренчи, погледна към Астронома и отново се обърна.

— Онези ли?

— Онези — отвърна Астронома. — Не се съмнявам, че им изглеждаме също толкова странни и отблъскващи.

— Какво казват?

— Ами, че не им е удобно, че са уморени и дори че са малко болни, но че не са сериозно наранени и че момчетата са се отнасяли добре с тях.

— Отнасяли са се добре с тях! Хванали са ги, затворили са ги в клетка, дали са им трева и сурово месо? Кажете ми как да разговарям с тях?

— Може да отнеме малко време. Мислете към тях. Опитайте да слушате. Ще стигне до вас, но навярно не веднага.

Индустриалеца се опита. Лицето му се напрягаше от усилието. Мислеше непрекъснато: „Момчетата не са знаели вашата самоличност“.

И внезапно в ума му се появи мисълта: „Разбирахме го отлично и тъй като знаехме, че ни желаеха доброто, според собственото им виждане за нещата, не се опитахме да ги нападнем“.

„Да ги нападнат“ — помисли си Индустриалеца и в концентрацията си го каза гласно.

„Ами, да — продължи ответната мисъл. — Ние сме въоръжени.“

Едно от отвратителните малки създания в клетката вдигна някакъв метален предмет и в тавана на клетката изведнъж се появи дупка, а после и още една в покрива на плевника. Ръбовете и на двете дупки бяха обгорени.

„Надяваме се — помислиха създанията, — че няма да е прекалено трудно да ги оправите.“

Индустриалеца откри, че му е невъзможно да насочи мисълта си. Той се обърна към Астронома:

— И с това оръжие в ръцете да се оставят да бъдат хванати и сложени в клетка? Не го разбирам.

Но го достигна спокойната мисъл: „Не бихме наранили малките на разумна раса“.

Беше сумрачно. Индустриалеца бе пропуснал съвсем вечерята и не осъзнаваше този факт.