Айзек Азимов - Пътят на марсианците

Но Ред още не беше изразходвал яда си.

— А и къде изчезна? Мислех, че идваш в къщата. Държаха се така, сякаш аз съм виновен, че не си там.

— Но аз се опитвам да ти разкажа за това, ако млъкнеш за секунда и ме оставиш да говоря. Не даваш на човек никаква възможност.

— Е, давай и ми кажи какво толкова имаш за казване.

— Опитвам се. Върнах се при космическия кораб. Бащите ни вече ги нямаше и исках да видя как изглежда.

— Това не е космически кораб — намусено възрази Ред. Нямаше какво да губи.

— Кораб е. Погледнах вътре. Можеш да погледнеш през илюминаторите и аз го направих. Бяха мъртви. — Изглеждаше тъжен. — Бяха мъртви.

— Кои са били мъртви?

— Животните! — изкрещя Слим. — Като нашите животни! Само че не са животни. Те са човешки същества от други планети.

За миг Ред като че ли се превърна в камък. Не му дойде наум да не повярва на Слим. Слим приличаше прекалено искрено на приносител точно на такива новини. Накрая каза:

— О, Боже мой.

— Е, какво ще правим? Божичко, какъв ще го отнесем, ако разберат! — Той трепереше.

— По-добре да ги пуснем — предложи Ред.

— Ще ни издадат.

— Те не могат да говорят на нашия език. Не и ако са от друга планета.

— Могат. Защото си спомням, че баща ми разказваше за нещо подобно на майка ми, когато не знаеха, че съм в стаята. Разказваше за посетители, които могат да говорят с ума си. Телепатия или нещо подобно. Помислих, че си измисля.

— По дяволите. Искам да кажа… по дяволите. — Ред вдигна поглед. — Казвам ти. Баща ми нареди да се избавя от тях. Дай да ги заровим някъде или да ги хвърлим в потока.

— Той ли ти поръча да направиш това?

— Накара ме да призная за животните и после каза: „Избави се от тях“. Трябва да направя каквото ми каза. По дяволите, той ми е баща.

Част от паниката напусна душата на Слим. Това беше напълно законно решение.

— Ами тогава да го направим веднага, преди да разберат. О, Божичко, ако разберат, ще си имаме неприятности!

Те се затичаха към плевника с неизразими видения във въображението си.

Беше различно, когато ги гледаха като че ли са „хора“. Като животни, бяха интересни, а като „хора“ — ужасни. Очите им, които преди бяха неутрални малки обекти, сега сякаш ги наблюдаваха с истинска злоба.

— Издават звуци — шепнешком произнесе Слим.

— Предполагам, че говорят или нещо подобно отвърна Ред. Беше странно, че онези звуци, които бяха чували и преди, тогава не бяха имали значение. Той не се приближаваше към тях. Нито пък Слим.

Брезентът бе вдигнат, но момчетата само гледаха. Каймата, забеляза Слим, не беше докосната.

Няма ли да направиш нещо? — попита Слим.

— Ами ти?

— Ти ги намери.

— Сега е твой ред.

— Не, не е. Ти ги намери. Вината е твоя, цялата вина. Аз просто гледах.

— Ти влезе в играта, Слим. Знаеш, че влезе.

— Не ми пука. Ти ги намери и точно това ще кажа, когато дойдат тук да ни потърсят.

— Я стига — каза Ред. Но при мисълта за последствията, предизвикани така или иначе от него, той се пресегна към вратата на клетката.

— Почакай! — спря го Слим.

Ред с радост се подчини.

— Какво те тревожи сега? — попита той.

— Единият от тях носи нещо, което прилича на желязо или нещо подобно.

— Къде е?

— Точно там. Виждал съм го и преди, но го мислех просто за част от него. Но щом той е „Човек“, това може да е дезинтегратор.

— Какво е това?

— Четох за него в книгите от Предивойните. Главно хората с космически кораби имат дезинтегратори. Насочват ги към теб и те дезинтегрират.

— Досега не са го насочвали към нас — изтъкна Ред със свито сърце.

— Не ме е грижа. Няма да вися тук и да чакам да ме дезинтегрират. Отивам да извикам баща ми.

— Страхливец. Малък страхливец.

— Не ми пука. Можеш да ме наричаш както си искаш, но ако сега ги подразниш, ще те дезинтегрират. Почакай и ще видиш, и вината ще е изцяло твоя.

Той се отправи към тясната вита стълба, която водеше към основния етаж на плевника, стъпи на първото стъпало, а после се върна обратно.

Майката на Ред се качваше насам, като леко се задъхваше от умора и се усмихваше непроницаемо на Слим в качеството му на гост.

— Ред! Хей, Ред! Горе ли си? Не се опитвай повече да се криеш. Знам, че ги държите тук. Готвачката е видяла накъде тичаш с месото.

— Здравей, мамо — с разтреперан глас се обади Ред.

— Покажи ми сега тези гадни животни. Ще се погрижа да се избавиш веднага от тях.

Всичко свърши! И въпреки предстоящото телесно наказание, Ред почувства като че ли товар пада от плещите му. Поне решението вече не зависеше от него.