Айзек Азимов - Пътят на марсианците

Когато за пръв път дойдох на Марс, баща ми редовно пращаше писма. Беше счетоводител и просто си остана такъв. Когато почина, Земята не беше много по-различна от онова, което е била при раждането му. Не е видял да се случва нищо. Всеки ден е бил като всеки друг ден, а животът е бил просто начин да си прекараш времето, докато умреш.

На Марс е друго. Всеки ден има нещо ново — градът е по-голям, вентилационната система получава нов тласък, водните линии от полюсите са се изгладили. Точно сега планираме да изградим свое собствено дружество за филмови новини. Ще го наречем „Марс Прес“. Ако не си живял, когато нещата навсякъде около теб се развиват, никога няма да разбереш колко прекрасно те кара да се чувстваш това.

Не, представителю, Марс е мъчен и тежък, а Земята е много по-спокойна, но ми се струва, че ако вземете нашите момчета там, ще бъдат нещастни. Навярно повечето от тях няма да са в състояние да разберат защо, но ще се чувстват изгубени, изгубени и безполезни. Струва ми се, че мнозина от тях никога няма да успеят да се приспособят.

Дигби се извърна от прозореца, а гладката, розова кожа на челото му се бе набръчкала от намръщването му.

— В такъв случай, комисарю, съжалявам за вас. За всички вас.

— Защо?

— Защото не мисля, че хората ви на Марс могат да направят нещо. Или хората на Луната и Венера. Няма да стане сега, може би няма да стане и след година-две или дори след пет. Но много скоро всички вие ще трябва да се върнете на Земята, освен ако…

Белите вежди на Санков се извиха ниско над очите му.

— Е?

— Освен ако не откриете друг източник на вода, а не планетата Земя.

Санков поклати глава.

— Не изглежда много вероятно, нали?

— Не много.

— И смятате, че няма друг шанс?

— Никакъв.

Дигби каза това и излезе, а Санков остана продължително загледан в нищото, преди да набере една комбинация от местната комуникационна линия.

След малко Тед Лонг го погледна.

— Беше прав, синко — въздъхна Санков. — Нищо не могат да направят. Даже онези, на които им е ясно, ме няма начин. Откъде разбра?

— Комисарю — отвърна Лонг, — когато сте прочел всичко, което можете, за Периода на бедите, особено за двайсети век, нищо в областта на политиката не е в състояние истински да ви изненада.

— Е, може би. Във всеки случай, синко, представител Дигби съжалява за нас, ужасно съжалява, може да се каже, но това е всичко. Казва, че ще трябва да напуснем Марс… или да намерим вода някъде другаде. И е убеден, че не можем да намерим вода никъде другаде.

— Знаете, че можем, нали, комисарю?

— Знам, че бихме могли , синко. Това е страхотен риск.

— Ако намеря достатъчно доброволци, рискът си е наша работа.

— Как върви?

— Не е зле. Някои от момчетата са вече на моя страна. Уговорих Марио Риос например, а вие знаете, че той е от най-добрите.

— Точно там е проблемът — доброволците ще са най-добрите мъже, които имаме. Не ми се иска да го допусна.

— Ако се върнем, ще си струва.

— Ако! Това е голяма дума, синко.

— Опитваме се да направим и голямо нещо.

— Е, дадох дума, че ако не намеря подкрепа на Земята, ще се погрижа резервоарът на Фобос да ви осигури цялата вода, която ви трябва. Успех!

Осемстотин хиляди километра над Сатурн Марио Риос се люлееше в нищото и сънят беше прекрасен. Той бавно излезе от него и известно време, сам в костюма си, броеше звездите и чертаеше линии между тях.

Отначало, докато седмиците отлитаха, беше същото като боклукчийството, освен разяждащото чувство, че всяка минута означава още хиляди километри отдалечаване от човечеството. Това влошаваше нещата.

Бяха се насочили високо, за да излязат от еклиптиката, докато минават през Астероидния пояс. Това бе изразходвало вода и навярно не беше необходимо. Макар че десетките хиляди светове изглеждат толкова нагъсто, колкото паразити в двуизмерна проекция върху фотографска плака, те въпреки това са разпръснати така нарядко в квадрилионите кубични километри, които компенсират конгломератната им орбита, че само някакво ужасно нелепо съвпадение би довело до сблъсък.

И все пак, те минаха през Пояса и някой изчисли шансовете за сблъсък с фрагмент материя, достатъчно голям, за да предизвика повреди. Цифрата беше толкова ниска, толкова невъзможно ниска, че навярно бе неизбежно на някого да не му дойде желанието за „космическо плуване“.

Дните бяха дълги и многобройни, космосът бе празен, а на пулта за управление беше достатъчен и един човек. Идеята беше естествена.