Айзек Азимов - Пътят на марсианците

Първият, рискувал да излезе навън за петнайсетина минути, прояви извънредна смелост. После друг опита за половин час. Постепенно, преди астероидите да останат съвсем зад гърба им, всеки кораб редовно теглеше свободен от вахта член на екипажа, увиснал в космоса, завързан с кабел.

Беше съвсем лесно. Кабелът, от онези, които бяха предназначени за операциите в края на пътуването им, се закрепваше магнитно в двата края, единият за космическия костюм. После изпълзявате от херметичната камера върху корпуса на кораба и прикрепвате там другия край. Спирате за малко, прилепени за металната обвивка с електромагнитите в ботушите си. Сетне ги неутрализирате и правите съвсем леко усилие на мускулите. Бавно, винаги съвсем бавно, се издигате от корпуса — толкова по-бавно, колкото по-голяма е масата на кораба, която се придвижва на еквивалентно по-кратко разстояние надолу. Плувате невероятно, безтегловно в плътната, изпъстрена с петънца чернота. Когато корабът се е придвижил достатъчно надалеч от вас, облечената ви в ръкавица ръка, която продължава да се докосва до кабела, леко го стисва. Прекалено здраво и ще започнете да се движите назад към кораба, а той — към вас. Просто достатъчно здраво и триенето ще ви спре. Тъй като движението ви е било еквивалентно на това на кораба, той изглежда така неподвижен под вас, сякаш е нарисуван на невъзможен фон, докато кабелът помежду ви виси на спирала, която няма причини да се опъва.

За очите ви това е половин кораб. Едната половина е осветена от слабото Слънце, което все пак е твърде ярко, за да го погледнете директно без силната закрила на поляризирания визьор на космическия костюм. Другата половина е черно върху черно — невидима.

Космосът ви е обгърнал и всичко е като насън. Костюмът ви е топъл, автоматично възстановява въздуха, имате храна и вода в специални контейнери, от които да можете да ги изсмучете с минимално движение на главата, положени са подходящи грижи за отделяните вещества. И най-вече, повече от всичко останало, владее ви възхитителната еуфория от безтегловността.

Никога през живота си не сте се чувствали така добре. Дните са престанали да бъдат толкова дълги, станали са недостатъчно дълги и твърде малко.

Бяха минали покрай орбитата на Юпитер в точка на около 30 градуса от тогавашното му положение. В продължение на месеци той беше най-яркият обект в небето, като се изключи блестящото бяло грахче, което представлява Слънцето. На най-ярката му светлина някои от боклукчиите настояваха, че виждат Юпитер като малка сфера, сплесната от едната страна, поради нощната сянка.

После, след период от още няколко месеца, той започна да избледнява, докато растеше друга светла точица и накрая стана по-ярка от Юпитер. Това беше Сатурн, отначало като искряща точка, после като овално, блестящо петно.

(„Защо овално?“ — попита някой и след малко някой друг му отвърна: „Заради пръстените, разбира се“ и това беше очевидно.)

Всички плуваха в космоса по всяко възможно време до края и непрекъснато наблюдаваха Сатурн.

(„Ей, момче, връщай се вътре, по дяволите. Дежурен си.“ „Кой е дежурен? Имам още петнайсет минути до вахтата.“ „Часовникът ти изостава. Освен това вчера ти дадох двайсет минути.“ „Ти не би дал две минути и на баба си.“ „Хайде, връщай се или излизам без да те чакам.“ „Добре, идвам. Боже мили, какъв шум заради някаква си въшлива минута.“ Но на практика нямаше нито едно сериозно скарване, не и в космоса. Усещането беше прекалено хубаво.)

Сатурн растеше, докато не започна да конкурира и накрая не надмина Слънцето. Пръстените, разположени под широк ъгъл спрямо траекторията им на подхождане, се носеха величествено около планетата, като само малка част бе затъмнена. После, докато се приближаваха, обхватът на пръстените стана още по-обширен, макар и все пак по-тесен, тъй като ъгълът на подхождане постоянно намаляваше.

По-големите луни се показаха в обкръжаващото планетата небе като ярки светулки.

Марио Риос се радваше, че се е събудил, за да може отново да гледа.

Нашарен с оранжево, Сатурн изпълваше половината небе, а нощната сянка го отрязваше мъгляво близо на четвърт от пътя отдясно. Двете кръгли малки петна на яркия фон бяха сенките на две от луните. Отляво и зад Риос (можеше да погледне през лявото си рамо и да го види, а докато го правеше, останалата част от тялото му се придвижи леко надясно, за да запази ъгловото движение) беше белият диамант на Слънцето.