Айзек Азимов - Пътят на марсианците

Най-много от всичко обичаше да гледа пръстените. Отляво те излизаха иззад Сатурн — стегната, ярка тройна ивица оранжева светлина. Отдясно началото им бе скрито в нощната сянка, но се появяваха по-близо и по-широко. Колкото по-насам идваха, толкова повече се разширяваха, като отворената част на рог, ставаха по-неясни и докато погледът ги проследяваше, сякаш изпълваха небето и се изгубваха.

От позицията на флотата на боклукчиите — точно от вътрешната страна на ръба на най-външния пръстен — пръстените се разпръскваха и приемаха истинската си идентичност на феноменален сбор от твърди фрагменти, а не на стегната, солидна ивица светлина, каквато изглеждаха.

Под Риос или по-точно на трийсетина километра по посоката, в която сочеха краката му, се виждаше един от фрагментите на пръстена. Приличаше на голямо петно с неправилна форма, което разваляше симетрията на космоса, с три четвърти яркост. Нощната сянка го разрязваше като с нож. По-нататък имаше други фрагменти, които блещукаха като звезден прах, по-неясни и по-нагъсто разположени, и докато погледът ги следваше надолу, те отново се превръщаха в пръстени.

Фрагментите бяха неподвижни, но това се дължеше само на факта, че корабите бяха влезли в орбита около Сатурн, еквивалентна на тази на външния ръб на пръстените.

Предишния ден, спомни си Риос, бе отишъл на най-близкия фрагмент и беше работил повече от другите, за да му придаде желаната форма. Утре щеше да отиде пак.

А днес — днес плуваше в космоса.

— Марио? — Гласът, който се разнесе от слушалките му, беше въпросителен.

Риос моментално се изпълни с досада. По дяволите, не беше в настроение за компания.

— Тук съм — отвърна той.

— Стори ми се, че забелязах кораба ти. Как си?

— Чудесно. Ти ли си, Тед?

— Да — отвърна Лонг.

— Да не би нещо да се е случило на фрагмента?

— Нищо. Навън съм и плувам.

— Ти ли?

— От време на време ме хваща и мен. Красиво е, нали?

— Прекрасно — съгласи се Риос.

— Знаеш ли, чел съм книги за Земята…

— Земянски книги, искаш да кажеш. — Риос се прозя и откри, че при тези обстоятелства му е трудно да използва израза с подходящо количество яд.

— … и понякога чета описания на хора, които лежат на тревата — продължи Лонг. — Знаеш онова зелено нещо, дето прилича на тънки, дълги парченца хартия, което е навсякъде по земята там. Та гледат нагоре към синьото небе с плаващи в него облаци. Гледал ли си някога такива филми?

— Естествено. Не ме привлича. Изглежда студено.

— Предполагам, обаче, че не е. Най-после, Земята е доста близо до Слънцето и казват, че атмосферата им е достатъчно гъста, за да поддържа топлината. Трябва да призная, че лично на мен би ми било неприятно да остана под открито небе само по дрехи. И все пак си представям, че на тях им харесва.

— Земяните са смахнати! Приказват за дърветата, за големите кафяви дънери и за ветрове, въздушни движения, нали знаеш?

— Имаш предвид чертежи. Могат да си задържат и това. Няма значение. Въпросът е, че го описват красиво, почти със страст. Много пъти съм се чудил. „Как изглежда в действителност? Ще го почувствам ли някога или това е нещо, което само един земянин може да изпита?“ Толкова често съм усещал, че ми липсва нещо жизненоважно. Вече знам какво трябва да е. Това е. Пълен покой насред изпълнена с красота вселена.

— На тях няма да им хареса — рече Риос. — На земяните, искам да кажа. Толкова са свикнали със собствения си въшлив малък свят, че не биха оценили какво е да плуваш и да гледаш надолу към Сатурн. — Той леко тласна тялото си и започна да се люлее напред-назад около центъра на масата си, бавно и успокоително.

— Да, и аз мисля така — съгласи се Лонг. — Те са роби на планетата си. Дори да дойдат на Марс, едва децата им ще бъдат свободни. Някой ден ще има звездни кораби — огромни, просторни кораби, които ще могат да носят хиляди хора и да поддържат личното им равновесие в продължение на десетилетия, а може би и на векове. Човечеството ще се пръсне из цялата галактика. Но хората ще трябва да прекарват живота си на борда, докато не бъдат създадени нови методи за междузвездно пътуване, тъй че именно марсианците, а не привързаните към планетата си земяни, ще колонизират вселената. Неизбежно е. Така трябва да бъде. Това е пътят на марсианците.

Но Риос не отговори. Отново беше заспал, като се люлееше и поклащаше леко на осемстотин хиляди километра над Сатурн.

Работата на фрагмента от пръстена беше обратната страна на медала. Безтегловността, покоят и уединението на космическото плуване отстъпваха място на нещо, което не беше нито покой, нито уединение. Даже безтегловността, която продължаваше, при новите условия се превърна по-скоро в чистилище, отколкото в рай.