Айзек Азимов - Пътят на марсианците

Но сега се изправяше лице в лице с реалностите на живота. Никога не беше казвал на хората точно колко бързо очаква да превърне фрагмента в кораб, но в сърцето си той си бе въобразявал, че ще е за два дни. Вече беше изминала седмица и Лонг не смееше да изчисли оставащото време. Дори беше загубил увереността си, че задачата изобщо е изпълнима. Щяха ли да са в състояние да управляват двигателите достатъчно деликатно през проходите, прокарани през три километра лед, за да излязат от теглещата ги гравитация на Сатурн?

Водата за пиене бе недостатъчна, макар че винаги можеха да си дестилират още от леда. Все пак и хранителните припаси не бяха в по-добро състояние.

Той спря и погледна нагоре в небето с напрегнати очи. Ставаше ли обектът по-голям? Би трябвало да измери разстоянието до него. Всъщност, не смееше да прибавя и тази неприятност към останалите. Мисълта му се плъзна обратно към по-неотложни проблеми.

Духът поне беше висок. Хората изглежда се радваха, че са стигнали до Сатурн. Бяха първите човешки същества, проникнали толкова надалеч, първите, минали край астероидите, първите, видели Юпитер като светещо камъче с голи очи, първите, видели Сатурн — така.

Не мислеше, че петдесетима практични, закалени, събиращи резервоари боклукчии биха отделили време, за да се отдадат на подобни емоции. Но го правеха. И се гордееха.

Двама мъже и един полузаровен кораб се плъзгаха към движещия се хоризонт, докато Лонг вървеше.

— Хей, вие, там! — енергично извика той.

— Ти ли си, Тед? — попита Риос.

— Можеш да се обзаложиш. Дик ли е този с теб?

— Естествено. Хайде, поседни. Точно се приготвяхме за заледяването и си търсехме извинение, за да се забавим.

— Аз — не — бързо каза Суенсън. — Кога тръгваме, Тед?

— Веднага, щом свършим. Това не е отговор, нали?

— Предполагам, че няма какъвто и да било друг отчаяно поклати глава Суенсън.

Лонг вдигна очи и се втренчи в неправилното ярко петно в небето.

Риос проследи погледа му.

— Какво има?

За миг, Лонг не отговори. Небето иначе беше черно, а фрагментите от пръстена приличаха на фона му на оранжев прах. Сатурн беше на повече от три четвърти под хоризонта и пръстените се движеха с него. На осемстотин метра един кораб изхвръкна през ледения отвор на планетоида в небето, освети се в оранжево от Сатурн и отново се спусна надолу.

Земята леко потрепери.

— Нещо относно „Сянката“ ли те безпокои? — попита Риос.

Така го наричаха. Беше най-близкият фрагмент от пръстените, твърде близък, като се имаше предвид, че се намираха на външния ръб на пръстените, където парчетата бяха разпръснати сравнително нарядко помежду си. Навярно беше на около три километра — назъбена планина с ясно видима форма.

— Как ти изглежда? — попита Лонг.

Риос сви рамене.

— Добре, предполагам. Не виждам нищо нередно.

— Не ти ли се струва, че нараства?

— Защо трябва да го прави?

— Е, не ти ли се струва? — настоя Лонг.

Риос и Суенсън замислено се втренчиха в него.

— Наистина изглежда по-голям — призна Суенсън.

— Ти просто ни втълпяваш тази представа — възрази Риос. — Ако беше по-голям, щеше да дойде по-близо.

— А не е ли възможно?

— Тези неща имат стабилна орбита.

— Така беше, когато пристигнахме тук — каза Лонг. — Хей, усетихте ли това?

Земята отново потрепери.

— Пробиваме това чудо вече от седмица — продължи Лонг. — Първо, двайсет и пет кораба се приземиха, което промени инерцията му. Не много, разбира се. После, стопихме части от него и корабите ни излизаха само в единия му край. За една седмица може да сме променили орбитата му съвсем малко. Възможно е двата фрагмента, този и „Сянката“, да се приближават един към друг.

— Има достатъчно място, за да ни пропусне — замислено гледаше фрагмента Риос. — Освен това, даже ако не можем да кажем със сигурност дали става по-голям, колко бързо може да се движи? В сравнение с нас, имам предвид.

— Не е необходимо да се движи бързо. Инерцията му е колкото нашата, така че колкото и леко да ни удари, ще ни измести напълно от орбитата ни, може би към където не искаме да отидем. Всъщност, ледът има много малка якост на скъсване, тъй че и двата планетоида могат да се разбият на малки парченца.

Суенсън се изправи на крака.

— По дяволите, ако мога да кажа как се движи един резервоар на разстояние от хиляда километра, мога да кажа също и какво прави една планина на трийсет и два километра. — Той се обърна към кораба.