Айзек Азимов - Пътят на марсианците

Обратно на повърхността на планетоида, Суенсън каза:

— През цялото време, докато гледах как се спуска онази проклета скала, непрекъснато си казвах: „Това не може да се случи. Не можем да позволим да се случи.“

— По дяволите — рече Риос, — всички бяхме нервни. Видя ли Джим Дейвис? Беше позеленял. Самият аз бях малко нервен.

— Не е в това проблемът. Знаеш, че това не беше просто… умиране. Мислех си — знам, че е смешно, но какво да направя? — мислех си, че Дора ме предупреждаваше, че ще се убия и че никога нямаше да допусне да чуя последната част на историята. Не е ли чудесно отношение в подобен момент?

— Слушай — каза Риос, — искаше да се ожениш и се ожени. Защо идваш при мен с проблемите си?

Споена в едно тяло, флотилията се завръщаше по дългия си курс от Сатурн за Марс. Всеки ден тя изминаваше такова разстояние в космоса, каквото й бе струвало девет дни в обратната посока.

Тед Лонг беше вдигнал целия екипаж по спешност, петте кораба бяха закрепени в планетоида, от пръстените на Сатурн и не можеха да се движат или маневрират самостоятелно, така че координирането на енергийния им източник се беше превърнало в щекотлив проблем. Вибрациите, които започнаха на първия ден от пътуването, едва не накараха косите им да окапят.

Това поне се оправи от само себе си, когато скоростта се увеличи поради силния тласък отзад. Надхвърлиха сто и шейсет хиляди километра в час късно на втория ден и непрекъснато ускоряваха към милион километра, че и нагоре.

Корабът на Лонг, който играеше ролята на връх на замразената флота, единствен имаше изглед към петте посоки на космоса. При настоящите условия тази позиция не беше приятна. Лонг откри, че наблюдава напрегнато и си представя как звездите по някакъв начин бавно започват да се плъзгат назад, да профучават покрай тях под въздействието на огромната скорост на многосъставния кораб.

Не беше така, разбира се. Те оставаха приковани към черния фон и от разстоянието си с търпелива неподвижност не обръщаха внимание на всяка скорост, която можеше да постигне обикновеният човек.

След първите няколко дни хората започнаха болезнено да се оплакват. Не само, че бяха лишени от космическото плуване. Бяха обременени от много повече от обичайното псевдогравитационно поле на корабите, от ефектите на жестокото ускорение, при което живееха Самият Лонг беше изтощен до смърт от безжалостното налягане върху хидравличните възглавници.

Започнаха да изключват двигателите за по един час на всеки четири и Лонг се измъчваше.

Беше изминала повече от година, откакто за последен път бе видял в илюминатора Марс да се отдалечава от този кораб, който тогава беше самостоятелна единица. Какво ли се бе случило оттогава? Дали все още колонията беше там?

Изпаднал в нещо подобно на растяща паника, Лонг ежедневно пращаше радиоимпулси към Марс с обединената енергия на двайсет и петте кораба. Отговор нямаше. Той и не очакваше. В момента Марс и Сатурн бяха от противоположни страни на Слънцето и докато не се издигнеше достатъчно високо над еклиптиката, за да остави Слънцето много под линията, свързваща го с Марс, слънчевите смущения щяха да попречат на преминаването на всякакви сигнали.

Високо над външния ръб на Астероидния пояс достигнаха максимална скорост. С къси струи енергия първо от единия страничен двигател, а после от другия, огромният кораб се обърна. Съставният двигател отзад започна отново могъщия си рев, но сега резултатът беше намаляване на скоростта.

Минаха на сто и шейсет милиона километра над Слънцето и завиха надолу, за да пресекат орбитата на Марс.

На една седмица път от Марс за пръв път се чуха ответни сигнали — фрагментарни, откъслечни и неразбираеми, но идваха от Марс. Земята и Венера бяха под достатъчно различни ъгли, за да няма съмнение в това.

Лонг се отпусна. Във всеки случай, на Марс все още имаше хора.

На два дни път от Марс сигналът беше силен и чист и Санков се намираше на другия край на връзката.

— Здравей, синко — каза той. — Тук е три часът сутринта. Изглежда хората не мислят за стареца. Изкараха ме направо от леглото.

— Съжалявам, сър.

— Няма защо. Изпълняваха заповеди. Страхувам се да питам, синко. Някой да е ранен? Може би мъртъв?

— Няма мъртви, сър. Нито един.

— А… а водата? Остана ли ви?

Лонг се насили да звучи равнодушно.

— Достатъчно.

— В такъв случай, връщайте се у дома колкото можете по-бързо. Без да рискувате, разбира се.