Айзек Азимов - Пътят на марсианците

— Значи има проблеми.

— Уцели точно в целта. Кога ще кацнете?

— След два дни. Можете ли да издържите толкова дълго?

— Ще издържа.

Четирийсет часа по-късно Марс беше нараснал до ръждивооранжева топка, която изпълваше илюминаторите. Бяха в заключителната спирала на приземяването.

— Бавно — каза си Лонг, — бавно. — При тези условия, дори рядката атмосфера на Марс можеше да предизвика ужасни повреди, ако минеха прекалено бързо през нея.

Тъй като влязоха много над еклиптиката, спиралата им се движеше от север на юг. Една полярна шапка се бялна под тях, после зърнаха много по-малката на лятното полукълбо, отново голямата, сетне пак малката, на все по-големи интервали. Планетата се приближаваше и започваха да се разпознават белезите на повърхността.

— Готови за кацане! — извика Лонг.

Санков правеше всичко възможно да изглежда спокоен, но му беше трудно, като се имаше предвид, че момчетата бяха съобщили за връщането си съвсем неотдавна. Но се получи достатъчно добре.

Допреди няколко дни нямаше сигурна информация, че са оцелели. Изглеждаше почти невероятно — почти неизбежно — да представляват само замръзнали трупове някъде в необятното пространство между Марс и Сатурн, нови планетоиди, които някога са били живи.

Комитетът се бе пазарил с него в продължение на седмици, преди да пристигне новината. Бяха настоявали да подпише документите заради благоприличието. Щеше да прилича на договор, доброволен и постигнат взаимно. Но Санков отлично знаеше, че при абсолютно упорство от негова страна щяха да действат едностранно и приличието щеше да отиде по дяволите. Вече изглеждаше съвсем сигурно, че Хайлдър ще бъде избран, и те щяха да се възползват от надигането на реакция на съчувствие към Марс.

Затова протакаше преговорите, като винаги размахваше пред комитета възможността за капитулация.

Тогава получи съобщение от Лонг и бързо сключи сделката.

Документите бяха поставени пред него и той направи последно заявление за присъстващите репортери.

— Целият внос на вода от Земята е двайсет милиона тона годишно — каза той. — Той намалява с разработването на нашата собствена вододобивна система. Ако подпиша този документ, с който да се съглася на ембарго, промишлеността ни ще бъде парализирана и всички възможности за развитие ще бъдат ликвидирани. Струва ми се, че Земята не може да иска това, нали?

Погледите им се срещнаха с неговия и той видя в тях само твърд блясък. Представител Дигби вече беше сменен и всички единодушно бяха срещу него.

— Казвал сте всичко това и по-рано — нетърпеливо изтъкна председателят на комитета.

— Зная, но точно сега се подготвям да подпиша и искам да си го изясня. Решена ли е Земята да ни унищожи?

— Не, разбира се. Земята е заинтересована да запази невъзстановимите си запаси вода, нищо повече.

— На Земята имате един и половина квинтилиона тона вода.

— Не можем да разхищаваме водата — заяви председателят на комитета.

И Санков подписа.

Това беше заключителната бележка, която искаше. Земята имаше един и половина квинтилиона тона вода и не можеше да я разхищава.

Сега, ден и половина по-късно, комитетът и репортерите чакаха в купола на космическия порт. През дебелите, извити прозорци виждаха голата и пуста земя.

— Още колко трябва да чакаме? — раздразнено попита председателят на комитета.

— Някои от момчетата ни бяха навън в космоса, отвъд астероидите — отвърна Санков.

Председателят на комитета извади чифт очила и ги почисти със снежнобяла кърпичка.

— И сега се връщат?

— Да.

Председателят сви рамене и вдигна вежди по посока на репортерите.

В по-малката съседна зала група жени и деца се бяха до прозореца. Санков отстъпи малко, за да им хвърли един поглед. Хиляди пъти предпочиташе да е част от тяхното вълнение и напрежение. И той като тях беше чакал вече повече от година. И той като тях беше мислил, отново и отново, че мъжете сигурно са загинали.

— Виждате ли това? — посочи Санков.

— Ей! — извика един репортер. — Това е кораб!

От съседната зала долетяха объркани викове.

Не беше толкова кораб, колкото ярко петно, засенчено от носещ се в небето бял облак. Облакът ставаше по-голям и започна да придобива форма. На фона на небето представляваше двойна линия, като горните и долните й краища се издуваха. Когато наближи още повече, яркото петно в горния край прие грубо цилиндрични очертания.

Беше неравен и грапав, но там, където го осветяваше Слънцето, се отразяваха искрящи светлинки.