Айзек Азимов - Пътят на марсианците

— Казвам му хиляда сто и двайсет милиона километра, а той продължава да говори.

— Добре — рече Лонг, — да предположим, че ми кажеш откъде знаеш, че можем да изкараме в космоса само шест месеца, Марио?

— Това е общоизвестно, по дяволите.

— Защото така пише в „Наръчника на космическите полети“. Това са данни, събрани от земни учени, от опита на земни пилоти и космонавти. Все още разсъждаваш в земянски стил. Няма да се научиш да мислиш по марсиански.

— Мароканецът може и да е марсианец, но пак си е човек.

— Ама как можете да сте толкова заслепени? Колко пъти, момчета, сте били навън за по над шест месеца без прекъсване?

— Това е друго — възрази Риос.

— Защото сте марсианци ли? Защото сте професионални боклукчии?

— Не. Защото не сме на полет. Можем да се върнем на Марс, когато си пожелаем.

— Но не го правите. Точно това искам да кажа. Жителите на Земята имат огромни кораби с филмотеки, с петнайсетчленни екипажи плюс пътниците. И все пак могат да останат навън максимум шест месеца. Марсианските боклукчии имат кораби с две кабини и само с един партньор. Ала издържаме повече от шест месеца.

— Предполагам, че искаш да останеш на кораба в продължение на година и да отидеш на Сатурн — обади се Дора.

— Защо не, Дора? — отвърна Лонг. — Можем да го направим. Не виждаш ли, че можем? Жителите на Земята не могат. Те имат реален свят. Имат открито небе и прясна храна, целия въздух и вода, които пожелаят. За тях животът на кораба е ужасна промяна. Именно поради тази причина повече от шест месеца е прекалено много за тях. Марсианците са различни. Ние живеем на кораб през целия си живот.

Точно това е Марс — кораб. Той е просто един голям кораб с диаметър седем хиляди и двеста километра и с една мъничка кабина, населена от петдесет хиляди души. Затворен е като кораб. Дишаме пакетиран въздух и пием пакетирана вода, които постоянно пречистваме. Ядем същите хранителни дажби, които ядем и на кораба. Когато се качваме на борда, ние правим това, което сме правили през целия си живот. Можем да го издържим и за много повече от година, ако се налага.

— И Дик ли? — попита Дора.

— Всички можем.

— Е, Дик не може. За теб всичко това е в реда на нещата, Тед Лонг, както и за този крадец на резервоари тук, за този Марио — да приказвате за едногодишни пътувания. Вие не сте женени. Дик обаче е. Има съпруга, има дете и това му стига. Може просто да си намери постоянна работа тук, на Марс. За Бога, да предположим, че отидете на Сатурн и откриете, че там няма вода. Как ще се върнете? Даже да ви е останала вода, ще е свършила храната ви. Това е най-смешното нещо, което съм чувала някога.

— Не. Чуй ме сега — непроницаемо каза Лонг. — Обмислил съм го. Разговарял съм с комисар Санков и той ще помогне. Но трябва да имаме кораби и хора. Аз не мога да ги осигуря. Хората няма да се вслушат в мен. Аз съм новак. Вие двамата сте известни и уважавани. Вие сте ветерани. Ако ме подкрепите, даже да не дойдете лично, ако просто ми помогнете да убедя останалите, да намеря доброволци…

— Първо — раздразнено го прекъсна Риос, — ще трябва да дадеш доста повече обяснения. Като стигнем на Сатурн, къде е водата?

— Точно това му е хубавото — отвърна Лонг. — Точно затова трябва да е Сатурн. Водата там просто плува наоколо в космоса и чака да я вземем.

Когато Хамиш Санков беше дошъл на Марс, не съществуваше такова нещо, като местен марсианец. Сега тук имаше двестатина бебета, чиито дядовци бяха родени на Марс — местни вече трето поколение.

Когато беше дошъл като юноша, Марс не бе нищо повече от купчина приземени космически кораби, свързани с херметично затворени подземни тунели. През годините бе видял как масово израстват сгради, как подават тъните си муцуни в рядката, негодна за дишане атмосфера. Бе видял как се появяват огромни складове, които можеха да погълнат целите космически кораби, заедно с товарите им. Бе видял мините да изникват от нищото и да се превръщат в огромни вдлъбнатини в кората на Марс, а населението стигна от петдесет до петдесет хиляди.

Те го караха да се чувства стар, тези отдавнашни спомени — те и още по-смътните спомени, предизвикани от присъствието на този земянин пред него. Посетителят му върна към живот онези отдавна забравени и изхвърлени мисли за един мек и топъл свят, който беше мил и нежен към човечеството като майчина утроба.

Земянинът изглеждаше току-що излязъл от онази утроба. Не много висок, не много слаб — всъщност, определено пълен. Тъмна коса с елегантни ситни къдри изящен малък мустак и отлично почистена кожа. Облеклото му беше в същия стил — толкова свежо и изгладено, колкото изобщо можеше да бъде пластекът.