Айзек Азимов - Пътят на марсианците

Това продължи известно време и не беше толкова зле, колкото умните изказвания на умни деца, цитирани от глупави родители.

На вратата се позвъни и влезе Марио Риос, намръщен и зачервен.

Суенсън бързо пристъпи към него.

— Слушай, не споменавай нищо за ловене на резервоари. Дора още си спомня как отмъкна оня резервоар клас „А“ от моята територия, а сега не е в настроение.

— Кой, по дяволите, иска да разговаря за резервоари? — Риос смъкна обточеното с кожа яке, хвърли го на облегалката на стола и седна.

Дора влезе през въртящата се врата, погледна със синтетична усмивка новодошлия и каза:

— Здравей, Марио. Едно кафе и за теб?

— Да — отвърна той, като автоматично се пресегна за манерката си.

— Просто използвай малко повече от моята вода, Дора — бързо се намеси Лонг. — Ще остане да ми я дължи.

— Да — кимна Риос.

— Какво има, Марио? — попита Лонг.

— Давай — мрачно го подкани Риос. — Кажи, че си ме предупредил. Преди година, когато Хайлдър произнесе онази реч, ти ме предупреди. Кажи го.

Лонг сви рамене.

— Те определиха квота — продължи Риос. — Преди петнайсет минути съобщиха новината.

— Е?

— Петдесет хиляди тона вода на пътуване.

— Какво? — вбесен извика Суенсън. — Не можеш да излетиш от Марс с петдесет хиляди!

— Такава е целта. Това е съзнателно изкормване. Край на боклукчийството.

Дора влезе с кафето и го поднесе.

— Какви са тези приказки за края на боклукчийството? — попита тя много твърдо и Суенсън доби безпомощен вид.

— Изглежда — отвърна Лонг, — ни ограничават на петдесет хиляди тона, а това означава, че повече не можем да пътуваме.

— Е, какво пък? — Дора отпи от кафето си и радостно се усмихна. — Ако искате да чуете мнението ми, това е добре. Време е всички вие, боклукчиите, да си намерите хубава, сигурна работа тук, на Марс. Не съм ли права? Не е живот да сновеш из целия космос…

— Моля те, Дора — обади се Суенсън.

Риос почти изсумтя.

Дора вдигна вежди.

— Само ви казвам мнението си.

— Моля те, чувствай се свободна да го направиш — галантно махна с ръка Лонг. — Но бих искал да уточня нещо. Петдесетте хиляди са само подробност. Знаем, че Земята — или поне партията на Хайлдър — иска да направи политически капитал от кампанията за икономии на водата, тъй че ние сме в неизгодна позиция. Някак си трябва да взимаме вода, иначе те ще ни отрежат съвсем, нали?

— Ами, естествено — отвърна Суенсън.

— Но въпросът е как, нали?

— Ако е само до взимането на вода — рече Риос във внезапен словесен изблик, — можем да сторим само едно и ти го знаеш. Ако земяните не ни дават вода, ние ще си я вземем. Водата не им принадлежи, само защото бащите и дедите им адски са се страхували да напуснат тлъстата си планета. Водата принадлежи на хората, където и да са те. Ние сме хора и водата е и наша. Имаме право на нея.

— Как предлагаш да я вземем? — попита Лонг.

— Просто! На Земята имат океани от вода. Не могат да сложат стражи на всеки квадратен километър. Можем да се спуснем откъм нощната страна на планетата, когато си поискаме, да си напълним резервоарите, а после да изчезнем. Как ще ни спрат?

— По много начини, Марио. Как забелязваш резервоарите в космоса на разстояние от сто хиляди километра? Един дребен метален резервоар в целия този космос. Как? С радар. Мислиш ли, че на Земята нямат радари? Мислиш ли, че ако Земята ни заподозре в кражба на вода, за нея ще е трудно да постави мрежа от радари, за да засича пристигащите от космоса кораби?

Дора възмутено се намеси.

— Ще ти кажа нещо, Марио Риос. Съпругът ми няма да участва в каквито и да било набези за вода, за да върви в крак със своето боклукчийство.

— Не е само до боклукчийството — въздъхна Марио.

— След това ще започнат да ни орязват за всичко останало. Трябва да ги спрем сега.

— Но така или иначе, на нас не ни трябва водата им — възрази Дора. — Ние не сме Луната или Венера. Добиваме достатъчно вода от полярните шапки, за да задоволяваме всичките си нужди. Имаме воден кран даже в този апартамент. Такива има във всички апартаменти в блока.

— Домакинството е най-малкото — поклати глава Лонг. — Мините използват вода. А какво ще правим с хидропонните резервоари?

— Точно така — рече Суенсън. — Ами хидропонните резервоари, Дора? Те трябва да са пълни с вода, а идва време да уредим производството на своя собствена прясна храна, вместо да разчитаме на кондензираните стоки, които ни карат от Земята.

— Чуйте го — презрително каза Дора. — Какво знаеш ти за пресните храни? Никога не си ял такива.