Клиффорд Саймак - Проектът

— Да, отгоре погледнато, вие имате право. Но отначало ние не осъзнавахме, че вярата трябва да се основава на знания, а не на сляпо доверие, не на безкрайното повтаряне на неистини, в отчаян опит да ги превърнем в истина. Не можем да приемаме неистини, трябва да достигнем до истината.

Той замълча и впери прямия си, немигащ поглед на робот, в лицето й. Махна с ръка и Джил инстинктивно осъзна, че жестът му е отправен към Вселената, към цялото пространство и време извън стаята, в която седяха.

— Някъде там, навън — заговори той, — има някой или нещо, което знае всичките отговори. Сред тях ние можем да подберем именно онзи, който търсим. А може и да се окаже, че се нуждаем от всички отговори, от всеки един от тях, за да ни насочат към онзи, все още неоткрития, който търсим. Работата ни е да намерим този отговор — всички онези отговори или само един-единствен от тях, независимо от това кой е той. Не бива да изпадаме в самозаблуда, наслаждавайки се на спокойствието и славата, които ще ни даде този отговор. Трябва да продължим търсенето, което сме започнали. Независимо от това колко дълго ще трае то или къде ще ни изведе, ние трябва да залягаме над своята задача.

— А Рая — намеси се Джил, — ще създаде основа, здрава основа за онази самозаблуда, от която се страхувате.

— Не можем да рискуваме — заяви кардиналът.

— Сигурно подозирате, че това не е Рая. Не и старият, християнски Рай със звучащите фанфари, златните стълби и всичките му там хвъркащи ангели.

— Да, от интелектуална гледна точка аз съм в значителна степен сигурен, че не е, но ако наистина се окаже, че е Рая?

— Тогава поне ще разполагаме с отговор.

— Може да разполагаме с отговор, но не и с този, който търсим. Ако се задоволим с онова, което имаме, повече не бихме търсили истинския отговор.

— Добре тогава — идете и докажете, че това не е Рая. После се върнете и продължете работата си.

— Не можем да рискуваме — отвърна кардиналът.

— Че може да се окаже наистина Рая?

— Не само това. И в двата случая Ватикана би загубил. Вие, хората, обяснявате подобна ситуация така: независимо от мерките, които се вземат, успех не може да бъде постигнат. Ако не е Рая, тогава се изправяме срещу убеждението на много от нашите братя, че Изследователите са ненадежден източник. Ако се докаже, че Мери греши, ще се надигне ропот, че повече не можем да бъдем сигурни в Изследователите, че много от тях грешат, че повечето от тях не са прави. Информационната програма на Екюър е единственото могъщо средство, с което разполагаме. Не можем да я подлагаме на риск. Бяха ни необходими столетия, за да я развием до настоящето й ниво. Ако тя се разруши, ако бъде потопена в съмнения, ще са необходими векове, за да я възстановим, ако наистина е възможно да бъде възстановена подобна програма.

— Не бива да позволявате да се случва това. — В гласа на Джил пролича уплаха.

— Опазил ни Бог от това — изрече кардиналът.

Когато беше тук по-рано, светът на уравненията потрепваше, сякаш Тенисън го наблюдаваше през блясъка на ярка слънчева светлина, отразявана от гладката, искряща повърхност на езеро. Но сега блясъкът беше изчезнал, виждаше се само твърда земя. Диаграмите и уравненията се движеха в строен ред, разпръснати навсякъде по гладката повърхност, върху която стоеше. Далеч напред лилавееше хоризонт, далеч по-висок от всички хоризонти, които бе виждал някога. Грахово зеления килим на повърхността на платената (ако това изобщо беше планета) почти неуловимо се сливаше с бледолилавата сянка от купола на небето.

— Шептящи! — извика Тенисън.

Ала Шептящия го нямаше. Беше сам. Макар че, рече си той, това не беше съвсем вярно. Шептящия бе тук, но не като самостоятелно същество. Онова, което стоеше върху тази чужда земя, не бе само той, а той и Шептящия, слети в едно.

Стоеше, без да се движи, питайки се откъде знае това, как може да бъде така сигурен. При това знаеше, даже докато си задаваше тези въпроси, че не самият той — Тенисън — смята така, а Шептящия, който беше част от него. Въпреки това не усещаше Шептящия. Чудеше се дали не е възможно точно обратното — Шептящия да чувства само себе си и въобще да не долавя присъствието на Тенисън. Не можеше да си отговори, Шептящия въобще не му подсказваше, че е на прав път.

Най-странното от всичко, рече си той, е, че всъщност наистина е тук, в този свят на уравнения — и не просто го вижда, но присъства в него на живо. Усещаше твърдата повърхност под краката си, дишаше — с такава лекота, като че се намираше на планета от земен тип. С трескава бързина пресметна шансовете си да попадне в този свят на среда, съвместима с незащитено човешко същество — подходящ за дишане въздух, нормално налягане и плътност на атмосферата, умерена сила на притегляне, температура, която би била благоприятна за човешкото тяло. Потрепери, преценил шансовете си за оцеляване. И все пак отнякъде знаеше, че шансовете му можеха да бъдат по-големи, отколкото ги бе изчислил. Нещо повече: условията бяха не само поносими, но и приятни.