Клиффорд Саймак - Проектът

— И Ватикана си има проблеми — отбеляза Джил. — Кардиналът изтъкна някои от тях. Като че се опита да ги разкрие пред мен, макар че се съмнявам да е целял това. Той, а възможно е и някои от другите кардинали, смятат, че някой ограбва Ватикана. „Задига трохички от онова, което притежаваме“ — така се изрази Негово Преосвещенство. Ала най-вече го тревожеше фактът, че никой не знае нито кой е крадецът, нито за какво го прави.

Инок, Кардинал Теодосий, настигна своя близък приятел Сесил, Кардинал Робъртс.

— Ваша Светлост — каза той, — струва ми се, че трябва да си поприказваме.

— Вие сте разстроен — отбеляза Робъртс. — Какво се е случило.

— Онези двамата новопристигнали. Мъжът и жената.

— Какво знаете за тях?

— Нищо за мъжа. Екюър го е назначил като лекар във Ватикана. Разбрах, че е дошъл тук, бягайки от правосъдието.

— Разговаря ли с Екюър по този въпрос.

— Не, Ваша Светлост. Напоследък стана невъзможно да се говори с Екюър.

— Да, зная — потвърди Робъртс. — Вярва, че Информационната програма се е превърнала в наша върховна грижа — поне такова впечатление оставя у всички. Ако питате мен, човекът просто се опитва да надскочи сянката си.

Теодосий въздъхна.

— Колкото и да се възхищаваме на човешката раса — подхвана той, — трябва да признаем, че с някои от тях се живее трудно.

— Ами жената, Ваша Светлост?

— Разговарях с нея тази сутрин. Тя е писателка. Представи си, писателка! Тя е същата, която ни изпращаше всички онези писма. Казвал ли съм ви за тях?

— Да, мисля, че сте ми казвали.

— Тя иска да пише за нас.

— За нас?

— Да, твърдеше същото и в писмата си. Вие сте ги чели, нали?

— Да, разбира се. Но съвсем бях забравил за тях. Естествено, това е невъзможно. Що за нахалство!

— И аз си помислих същото — произнесе Теодосий.

— И й казахте, че това е немислимо?

— Да, но тя отхвърли отказа ми. Невероятно упорито човешко същество. Накрая й предложих работа.

— Ще ме извините, Ваша Светлост, но няма никаква работа, която…

— О, има — възрази Теодосий. — През всичките тези години все си говорехме, че трябва да напишем историята на Ватикана. Говорили сме колко прекрасно ще бъде, ако я запишем върху хартия, така че всеки да може да я прочете и да се възхищава. Дори сме повдигали въпроса да създадем нова разновидност роботи, които ще се заемат с тази работа. Изглежда, че ние не сме пригодени за труда на писателя. Ще си създадем страшно много проблеми, докато разработим нов вид роботи, притежаващи такава способност като писането. Но ето, че при нас по своя собствена воля е дошло човешко същество, което може да се справи с написването на този труд вместо нас.

— Моля ви, кажете ми каква беше нейната реакция.

— Останах с впечатление, че не е очарована от предложението. Ала това не е всичко, за което дойдох да разговарям с вас.

— Казахте, че желаете да разговаряме за новопристигналите мъж и жена или поне така ми се стори.

— Е, да, така е. Но не само за тях. Има и друг фактор. През последните години ни безпокоят три човешки същества.

— Три?

— Декър е един от тях. Най-неясната личност. Какво наистина знаем за него?

— Ами, предполагам — започна Робъртс, — знаем много малко. Не знаем как е пристигнал тук. Не е дошъл с „ПЪТЕШЕСТВЕНИК“, но не ми е известен друг начин, чрез който човешко същество би могло да се добере до тук. Може би вие, Ваша Светлост, знаете повече от мен. Вие сте разговаряли с него.

— Преди няколко години — отговори Теодосий. — Скоро, след като той се появи тук. Посетих го, облечен в монашески одежди, под претекст да го поздравя с добре дошъл. Досаден, любопитен, необвързан с никого дребен църковен служител. Помислих си, че може би ще разговаря с един монах, докато би се поколебал да го стори с кардинал. И нищо не научих. Не ми каза абсолютно нищичко. Достатъчно любезен, но резервиран човек. А сега за онези двамата — жената и лекаря. Ще ми кажете ли, Ваша Светлост, защо ни е необходим лекар-човешко същество? За съвсем кратък период от време можем да обучим някои от нашите роботи, който ще стане лекар на човешките същества. Напълно подготвен, знаещ и способен колкото всеки лекар-човешко същество. Дори повече, тъй като ние имаме достъп до някои нови медицински знания, които могат да намерят приложение при човешките същества.

— Да — съгласи се Робъртс. — Зная. Често сме говорили за това. Трябва периодично да търсим външен човек за лекар на хората. Това не е желателно. Не ни са притрябвали никакви пришълци. Старият лекар, който умря, както се случва с всеки човек, беше твърде приемлив вариант, макар че, ако си спомняте, в началото се съмнявахме в него. Онзи, който го замени, беше направо невъзможен. Хората в селището и онези във Ватикана — с изключение на Изследователите, от които допускаме неколцина — живеят от много години тук. Те са наследници на човешки същества, живели тук преди векове. Не ни създават грижи, от тях не бива да се боим. Ние сме почти едно цяло. Но между нас и външните хора не съществуват истински връзки. Те не са привикнали с нас, нито ние с тях.