Клиффорд Саймак - Проектът

И все пак откри, че го измъчва някакво вътрешно безпокойство, което бе възникнало, след като се настани удобно, наслаждавайки се на доволството, което го бе обзело. Въпрос, който никога по-рано не му бе хрумвал, защото до този момент въобще не си бе задавал никакви въпроси. Досега не бе осъзнавал, че може да възникне подобен въпрос. Но той възникна и това беше всичко. Никога не го бе било грижа кой е. Проблемът за самоличността му не бе възниквал досега.

Той неспокойно се раздвижи, объркан и разстроен от неочаквания въпрос, който бе смутил покоя му. И това не беше най-лошото от всичко. Имаше и нещо друго. Като че не беше самият той, не онзи, у когото бе възникнал въпросът. Въпросът бе дошъл някъде отвън и се бе загнездил в съществото му. А извън него нямаше нищо — нищо, освен топлината на плиткото море, меката тиня на дъното и усещането, че ужасната сянка, отворила хищна паст да го погълне, сега я няма, а и не можеше да го види. Той изобщо не бе застрашен от дебнещия хищник, който разкъсваше трилобитите.

— Боже мой! — помисли си той, внезапно обзет от страх и изумление. — Аз съм трилобит!

След като произнесе тези думи, плътният мрак избледня, след това изчезна. Той отново седеше в креслото, Екюър стоеше пред него, придържайки шлема в ръце. Тенисън шумно въздъхна и се взря в Екюър.

— Екюър, ти каза, че си взел този куб наслуки. Но не е така.

Екюър се засмя.

— Не, не беше съвсем наслуки. Напомних ви за онзи медиум, за който ви разказах.

— Да, мъжът, който се превърнал в трилобит. Но всичко беше така истинско!

— Бъдете сигурен, приятелю — каза Екюър, — че това не беше игра на сенки. Нито някакво развлечение. За известно време и вие бяхте трилобит.

Когато Тенисън се прибра в апартамента си, Джил седеше пред камината. Той бързо прекоси стаята и спря пред нея.

— Чудех се какво става с теб. Тъкмо се канех да те потърся.

— Хюбърт приготвя вечерята — отговори му тя. — Казах му, че може да остана. Имаш ли възражения?

Той се наведе да я целуне, после седна до нея.

— Всичко е наред — рече той. — Как вървят нещата при теб?

Джил направи гримаса.

— Зле. Не ми позволяват да напиша статия. Вместо това ми предложиха работа.

— И ти прие?

— Не, не съм. Не съм сигурна дали ще го сторя. Чух, че ти оставаш.

— Поне за известно време. Добро местенце да си отдъхне човек.

Тя посочи с жест единствената роза във вазата върху масичката за кафе.

— Откъде взе това?

— Един градинар ми я подари. Попаднах в прекрасна градина тази сутрин. Бих желал да ти я покажа.

— Предложиха ми жилище, където мога да остана и се нанесох тази сутрин — обясни Джил. — Намира се на четири врати от апартамента ти. Роботът, който ми помогна да се нанеса, ми каза, че си тук. Да ти се намира нещо за пиене?

— Мисля, че да — отвърна той, — но първо нека разгледаме градината.

— Ами добре — съгласи се Джил.

— Ще ти хареса — увери я Тенисън.

Когато се озоваха в градината, тя попита:

— Що за врява вдигна за тази градина? Това е просто обикновена градина. Какво ти става?

— Ами нямах предвид самата градина — обясни й той. — Представям си Хюбърт в кухнята как е наострил уши. Направиш ли нещо на това място, след десет минути всеки е чул за него. Не бих се обзаложил, че няма да чуят какво си приказваме в градината, но поне ще имаме възможност да опитаме. Трябва да говорим за толкова много неща.

— Престоят ти на Гътшот си казва думата — отбеляза тя. — Тайни разузнавателни служби и така нататък…

Той вдигна рамене.

— Може би. Сигурно имаш право.

— Очевидно с огромно нетърпение се възползва от възможността да останеш тук. Следователно, сигурно не съм сбъркала чак толкова много.

— Вероятно всичко е наред — съгласи се той. — Ала е странно. Ужасно странно. Тук има една жена — онази, заради която Екюър ме извика тук — нуждаеше се от лечение. Тя твърди, че е открила Рая.

— Рая ли?

— Точно така. Рая. Разбираш ли, те работят по тази програма. Хора, които мислено се пренасят на други места, събирайки информация, която се захранва в компютърния „папа“. Ала имам чувството, че не е съвсем така. Преди две вечери Екюър спомена нещо, което ме накара да мисля, че между Ватикана и Информационната програма съществуват различия.

— Рай? — повтори Джил. — Искаш да кажеш онзи Рай, описан в Библията със златните стълбища, фанфарите и летящите ангели?

— Нещо подобно.

— Но, Джейсън, това е невъзможно!

— Вероятно, ала Мери мисли, че го е открила. Екюър наполовина е повярвал в това.