Клиффорд Саймак - Проектът

— Предложение ли, Ваше Преосвещенство?

— Да. Какво бихте казали, ако ви предложа да работите за нас? Можем да ви предложим много привлекателен пост.

— Пост? Та аз не търся постове.

— Моля — прекъсна я кардиналът, — позволете ми да ви обясня, преди да откажете. От много години говорим за целесъобразността от написването на официална, достоверна история на Ватикан-17, предназначена само за наша, вътрешна консумация. През вековете сме съхранявали данните, които трябва да влязат в подобна история — всичко от деня, когато за пръв път пристигнахме на тази планета, отчет за цялата ни работа, надеждите, успехите, провалите. Всичко е тук и очаква да бъде обработено, ала някак си все не успявахме да се заловим с това. Бяхме прекалено натоварени, пък и, да споделя цялата истина, никога не сме разполагали с компетентен човек, който да се заеме с това. Но сега…

— Но сега смятате, че аз мога да я напиша — една хилядагодишна история. При това в подробности, предполагам. Колко ли хиляди страници ще наброява ръкописът? И колко време смятате, че ще ми отнеме? Целият ми живот, а може би два човешки живота? И ще ми заплатите добре за това?

— Ами да, естествено, ще ви възнаградим щедро — заяви кардиналът. — Много повече, отколкото бихте спечелили, далеч повече от онова, което ще заработите, летейки из Галактиката на лов за случайни; сензационни теми за статии. И нещо повече — ще разполагате с оптимални условия за работа. Всякакъв вид помощ, каквато можете да си представите. Приятна среда, където да живеете и работите. Никой няма да ви притеснява с подканяния кога да приключите.

— Това е много мило от ваша страна — каза тя.

— Поне — подхвана Негово Преосвещенство, — приемете гостоприемството ни за момента. Някой от нашите хора ще ви покаже наличните апартаменти. Можете да си изберете онзи, който желаете. Не е необходимо да се връщате в Човешката къща. Можем да вземем багажа ви и да го пренесем тук.

— Трябва да помисля по този въпрос, Ваше Преосвещенство.

— Тогава помислете тук. Ще се уверите, че нашият апартамент е далеч по-удобен…

Господи, — въздъхна негласно Джил. Цялата информация е тук, съхранена в паметта на компютъра и само очаква някой да я измъкне оттам.

— Не ми отговаряйте веднага — рече кардиналът.

— Предложението ви е изключително любезно — заговори Джил. — Ще приема гостоприемството, което ми предлагате, тъй като ми се струва, че желанието ви е такова. Що се отнася до другия въпрос, необходимо ми е да го обмисля по-внимателно.

— Посветете му толкова време, колкото желаете — обърна се към нея кардиналът. — Няма да ви притесняваме да ни дадете бърз отговор. Ще поговорим за това по-късно. Но нека ви съобщя, че изпитваме остра нужда от услугите ви. Историята трябва да бъде написана. Ала за да стане това, е нужен особен вид талант — може би таланта на човешко същество, какъвто не сме успели да намерим. Тук, в Края на Нищото, е трудно да срещнем такъв вид човешки талант, какъвто ни е необходим. Планетата е прекалено отдалечена и самотна, за да привлечем способни представители, на човешкия род. Излезте през нощта и вдигнете поглед нагоре. Има съвсем малко звезди. Самата Галактика е блясък върху небосвода. Ала има и известни предимства. Разполагаме с пространство, с възможности за откривателство. Ведрост, каквато не се среща на много други планети. И планините. За нашите човешки същества планините са постоянен извор на наслада.

— Сигурна съм, че е така — отговори Джил.

— Това — обърна се Екюър към Тенисън, — е нашето хранилище. Тук, съхранявана с различни индекси и разпределена в различни файлове, са обобщени всички данни за работата, която сме извършили по Информационната програма.

Стаята беше внушителна. Тя нямаше прозорци. Ненатрапчиви светлини от тавана осветяваха безкрайни редици шкафове. Шкафовете се издигаха от пода до тавана и се простираха додето поглед стига.

Екюър бавно вървеше покрай една редица шкафове. Поставил длан върху тях, той я плъзгаше по металната повърхност. Тенисън го следваше, изгубен в тази пещера, пълна с файлове. Чувстваше, че цялото пространство се затваря над него, притиска го и го гнети, заплашвайки да го задуши.

Екюър спря и изтегли някакво чекмедже. Започна да рови или се преструваше, че го прави сред многото малки, кристални кубчета, подредени в чекмеджето.

— Това е — рече той, приближавайки се с едно от тях, — кубче, което взех напосоки.