Клиффорд Саймак - Проектът

Седеше на пейката и ровеше напред-назад с крак в една пукнатина в каменните павета на алеята. Беше взел решение много по-лесно, отколкото бе очаквал. Може би предната вечер щеше да приеме предложението на Екюър, макар и с колебание, ако онзи не бе загатнал за заплахата, че Ватикана има средство, с което да го задържи тук. Не бе необходимо да прибягва до заплаха. Тогава защо Екюър се бе почувствал принуден да прибегне до нея? Със или без заплаха, каза си Тенисън, щеше да остане тук. Нямаше къде другаде да отиде.

Стана от пейката и бавно тръгна по алеята. След малко щеше да се върне в апартамента, където Хюбърт му е приготвил закуската. Ала осъзна, че това е загуба на ценно време, че когато слънцето вече изгрее, тази утринна градина ще се превърне в нещо друго. Ведрата, нежна магия на мига щеше да изчезне и може би никога нямаше да се върне — за някой друг — да, но не и за него. Тук бе намерил така необходимото условие да постигне съгласие със себе си, да реши — без злоба и вина, — че ще остане в това закътано място.

Пътеката пред него правеше остър завой, който бе скрит зад малка туфа покрити с пурпурни цветове храсти, по-избуяли от всички останали в градината. Завивайки зад ъгъла, Тенисън внезапно спря. Приклекнал край пътеката, един робот подрязваше растенията с огромни ножици. Храстите бяха отрупани с великолепни червени цветове, а кадифените им венчелистчета бяха обсипани с утринна роса.

Роботът повдигна глава.

— Добро утро, сър — заговори той. — Вие вероятно сте лекарят, който пристигна снощи.

— Да, аз съм лекарят — отвърна Тенисън. — Но откъде ме познавате?

Роботът закима с глава.

— Не само аз — обясни той, — всички са чули за вас. Тук не може да се случи нещо, без всички веднага да узнаят.

— Разбирам — рече Тенисън. — Кажете ми — това са рози, нали?

— Наистина са рози — отговори роботът. — Цветя от древната Земя. Тук отглеждаме много от тях и ги ценим изключително високо. Не са широко разпространени. Вие ги разпознахте. Май сте виждали и друг път рози?

— Само веднъж — отвърна Тенисън. — Преди много време.

— Вие знаете, разбира се — продължи роботът, — че самите ние произлизаме от Земята. Връзките ни с планетата-майка отдавна са разрушени, ала ние тачим историческото наследство. Бихте ли ми казали, сър, дали някога сте стъпвали на Земята?

— Не, не сам. Малко човешки същества са го правили.

— Е, добре — рече роботът, — просто ми хрумна да попитам. Той отряза една роза с дълга дръжка и я подаде на Тенисън.

— Моля, сър — рече той, — приемете от мен късче от древната Земя.

Кардинал Теодосий приличаше на дребен мъж, навлечен в огромна морава роба, която обгръщаше фигурата му. Ала металният блясък на лицето му, изпод алената, плътно прилепнала към темето шапчица, издаваше, че е робот. Макар че, рече си Джил Робъртс, думата „издаваше“ не е точна. Кардинал Теодосий — или който и да било от подобните нему — не се опитваше да се представи за човешко същество. Може би, помисли си тя, те се гордеят, че са роботи. Ако онова, което бяха постигнали тук, в Края на Нищото, бе мярка за уменията и способностите им, те наистина имаха основание да бъдат горди.

Служителят, който я придружи до кабинета на кардинала, сега затвори вратата зад нея, изправи широкия си гръб до вратата и застана с разкрачени крака, скрил ръце зад гърба си. Кабинетът беше мрачен, една-единствена свещ гореше върху писалището, зад което седеше кардиналът. Защо пък свещ, зачуди се тя. След като разполагаха с електрическо осветление, защо му бе притрябвала свещ? Може би е част от интериора, реши тя. Въпреки че той бе доста претрупан.

Червени и златисти драперии скриваха стените и ако имаше прозорци, те също бяха покрити със завеси. Подът бе застлан с килим, може би също червен, макар че не можеше да бъде сигурна. На слабата светлина й се струваше, че е черен. Кой ли пък би избрал черен килим? Мебелите бяха поставени безредно, ала в мрака изглеждаха като притаени, задремали чудовища, които всеки момент могат да протегнат лапите си и да се събудят.

Тя бавно тръгна към кардинала, като се опитваше да си припомни изискванията на протокола, за които я бяха инструктирали следобеда. „Коленичи, за да целунеш пръстена му, не се изправяй, докато не те повдигне той, после не сядай, докато не те покани. Обръщай се към него с «Ваше Преосвещенство», макар че след първия поздрав само «Ваша Светлост» ще бъде достатъчно, ако желаеш да използваш по-кратката форма…“ Може би имаше още неща, но дори и да бяха задължителни, те й убягваха. Ще се справя, окуражи се тя. Беше преживявала и по-лоши ситуации в миналото. Пък и какво значение имаше това? Ако направеше грешка и нарушеше етикета, вероятно щеше да бъде извинена. В края на краищата щяха да си рекат, че не е нищо повече от глупава кучка, която с нищо не ги застрашава.