Робърт Сойер - Четвъртото измерение

А Чийтах все още не можеше да различи смешния анекдот от тъпия.

— Какво не е наред? — прозвуча гласът на Чийтах.

Кайл се огледа; вътрешните и външните стени на лабораторията бяха извити, следващи очертанията на «Мълин хол», но нямаха прозорци; таванът беше високо и целият бе покрит със светещи панели над метални решетки.

— Нищо.

— Не се опитвай да продаваш краставици на краставичар — каза Чийтах. — Ти прекара месеци да ме научиш как да чета по човешките лица, независимо от тяхното изражение. Все още не съм много добър, но мога от пръв поглед да кажа кой си — и знам как да отгатна твоето настроение. Ти си разстроен за нещо.

Кайл сви устни, размишлявайки дали има желание да отговори. Всичко, което Чийтах правеше, беше по силата на чисти изчисления; Кайл със сигурност не се чувстваше длъжен да му отговаря.

И все пак…

Още никой не беше дошъл в лабораторията. Не можа да спи миналата вечер, след като си тръгна от дома — той все още мислеше за него като за «дома», а не «дома на Хедър» — и беше пристигнал много рано в университета. Навсякъде беше тихо с изключение на бръмченето от апаратурата и флуорисцентното осветление, и приказките на Чийтах с неговия дълбок и доста носов глас. Кайл трябваше да настрои говора някой път; стремежът му да даде на Чийтах глас с естествена дихателна неблагозвучност беше довел до дразнеща пародия на реалната реч. Колкото до самото АПЕ, разликите между него и истинския човек ставаха все по-очебийни със задълбочаването на опитите.

Не, със сигурност не трябваше да отговаря на Чийтах.

Но може би искаше да отговори. След всичко с кого друг можеше да говори по въпроса?

— Задействай заключването за личен файл — каза Кайл. — Не трябва да препредаваш следващия разговор на никой друг или да правиш запитвания относно него. Разбра ли?

— Да — каза Чийтах.

Крайното «а» беше провлачено заради проблема с гласовия код. Настъпи мълчание. Накрая Чийтах подкани Кайл:

— За какво искаше да говорим?

Откъде да започне? За бога, той дори не беше сигурен защо прави това. Но с никой друг не би могъл да разговаря — не можеше да рискува да се разнесат клюки наоколо. Спомняше си какво стана със Стоун Бентли от Антропологията: обвинен от една студентка за сексуален тормоз; напълно оправдан от съда; дори студентката накрая оттегли обвинението си. Но и до ден днешен беше пренебрегван от ръководството, и се носеха шепнешком изречени подмятания от други членове на факултета или от студенти. Не, той нямаше да се подложи на това.

— Всъщност не е нищо важно — каза Кайл. С провлачена походка отиде и си наля от вече готовото кафе.

— Не, моля те — каза Чийтах. — Кажи ми.

Кайл се помъчи да се усмихне. Знаеше, че Чийтах не беше любопитен в действителност. Самият той бе програмирал алгоритъм, който имитираше любопитство: когато изглежда, че човекът отсреща няма желание да продължи, започни да настояваш.

Все пак той наистина имаше нужда да сподели с някого.

— Дъщеря ми ми е страшно ядосана.

— Ребека — додаде Чийтах. Друг един алгоритъм; загатни близост, за да предизвикаш откровеност.

— Ребека, да. Тя казва… тя казва… — Кайл заглъхна.

— Какво?

Носовият изговор правеше гласа на Чийтах да звучи още по-загрижено.

— Тя казва, че съм я тормозел.

— По какъв начин?

Кайл шумно издиша. Нито един истински човек не би задал този въпрос. За бога, това беше глупаво…

— По какъв начин? — отново попита Чийтах, без съмнение след като часовникът в него му показа, че е време да подкани още веднъж.

— Сексуално — прошепна Кайл.

Микрофонът на предния панел на Чийтах беше много чувствителен; нямаше съмнение, че е чул. Все пак известно време помълча — програмирано съчувствие.

— О — най-после каза той.

Кайл виждаше как мигат светлините по панела; Чийтах беше влязъл в Интернет и бързо търсеше информация по въпроса.

— На никого не трябва да казваш — остро изрече Кайл.

— Разбирам — каза Чийтах. — Извършил ли си това, в което те обвиняват?

Кайл чувстваше, че започва да се ядосва.

— Разбира се, че не.

— Можеш ли да го докажеш?

— Що за въпрос е това, по дяволите?

— Очебиен — каза Чийтах. — Приемам, че Ребека в действителност няма доказателства за вината ти.

— Разбира се, че няма.

— И се предполага, че ти не разполагаш с доказателства за твоята невинност.

— Е, да, така е.

— Тогава важи нейната дума срещу твоята.

— Човек е невинен до доказване на противното — каза Кайл.