Робърт Сойер - Четвъртото измерение

В началото Беки се отбиваше в къщата, а според Кайл тя се бе виждала достатъчно често и с него. Но скоро паузите между посещенията започнаха да стават все по-дълги, докато изобщо спря да идва.

Кайл очевидно усети, че Хедър го гледа. Той вдигна очи от електронния бележник и уморено се усмихна.

— Не се притеснявай, мила. Сигурен съм, че ще дойде.

Мила. Те не бяха живели като съпруг и съпруга от единадесет месеца, но несъзнателните нежни обръщения от две десетилетия съвместен живот трудно умираха.

Най-после, малко след осем и половина, се чу звънецът на входната врата. Хедър и Кайл се спогледаха. Пръстовите отпечатъци на Беки все още действаха върху ключалката, разбира се, както и тези на Кайл. Нямаше вероятност някой друг да минава толкова късно; трябваше да е Беки. Хедър въздъхна. Фактът, че Беки просто не влезе, подсили страховете й: нейната дъщеря вече не считаше тази къща за свой дом.

Хедър стана и излезе от дневната. Беше облякла рокля — едва ли обичайното й за вкъщи облекло, но бе искала да покаже на Беки, че нейното идване е специален случай. Когато мина покрай огледалото в предверието и съгледа синия флорален мотив на роклята, тя разбра, че действа като дъщеря си, гледайки на Беки като на посетител, пред когото си придава важност.

Хедър стигна до вратата, докосна с ръце тъмната си коса, за да се убеди, че е добре, после завъртя дръжката.

Беки стоеше на площадката. Тя имаше тясно лице, високи скули и кестенява коса, която стигаше до раменете й. До нея беше приятелят й Зак, дългурест и с рядка руса коса.

— Здравей, скъпа — каза Хедър на дъщеря си, а после се обърна с усмивка към младия мъж, когото едва познаваше. — Здравей, Зак.

Беки пристъпи вътре. Хедър мислеше, че ще се задържи достатъчно дълго, за да я целуне, но тя не спря. Зак последва Беки в коридора и тримата се отправиха нагоре към дневната, където Кайл все още седеше на дивана.

— Здрасти, Тиквичке — вдигна поглед Кайл. — Здрасти, Зак.

Дъщеря му дори не го погледна. Ръката й намери тази на Зак и двамата преплетоха пръстите си.

Хедър седна на креслото и с жест покани Беки и Зак също да седнат. На дивана до Кайл нямаше достатъчно място и за двамата. Беки намери друг стол, а Зак застана зад нея с ръка на рамото й.

— Толкова се радвам да те видя, скъпа — каза Хедър. Отвори отново уста, но осъзнавайки, че се кани да каже колко отдавна не е идвала, бързо я затвори.

Беки се обърна, за да погледне Зак. Долната й устна трепереше.

— Какво има, скъпа? — шокирана попита Хедър. Ако не беше съобщение за годеж, тогава какво? Възможно ли беше Беки да е болна? Да има неприятности с полицията? Тя видя Кайл да се привежда напред; той също усещаше безпокойството у дъщеря си.

— Продължавай — каза Зак на Беки; той шепнеше, но стаята беше достатъчно тиха, за да го чуе Хедър.

Беки помълча още малко. Затвори очите си, после ги отвори.

— Защо? — промълви тя с разтреперан глас.

— Какво защо, скъпа? — попита Хедър.

— Не за теб — каза Беки. Тя погледна за миг към баща си и после заби поглед в пода. — За него .

— Какво защо? — попита Кайл, който звучеше толкова объркан, колкото Хедър се чувстваше.

Часовникът върху камината удари; отбелязваше всеки четвърт час.

— Защо — повтори Беки, като вдигна очи, за да погледне баща си — ти…

— Кажи го — прошепна Зак убедително.

Беки преглътна, после цялата се изчерви.

— Защо злоупотреби с мен?

Кайл рязко се отпусна назад. Електронният бележник, който беше на страничната облегалка на дивана, падна на твърдия дървен под с трясък. Кайл седеше с отворена уста и гледаше към жена си.

Сърцето на Хедър лудо препускаше. Чувстваше, че й се повдига.

Кайл затвори уста, после отново я отвори:

— Тиквичке, аз никога…

— Не отричай! — изрева Беки. Гласът й трепереше от ярост; сега, когато обвинението беше казано, като че ли беше изригнал вулкан. — Не смей да отричаш!

— Но, Тиквичке…

— И не ме наричай така. Името ми е Ребека.

Кайл протегна ръце.

— Съжалявам, Ребека. Не знаех, че те дразни, като те наричам така.

— Върви по дяволите! — извика тя. — Как можа да ми сториш това?

— Аз никога…

— Не лъжи! За бога, имай поне смелост да си признаеш.

— Но аз никога… Ребека, ти си ми дъщеря. Никога не бих те наранил.

— Ти наистина ме нарани. Ти ме съсипа . Мен и Мери.

Хедър скочи.

— Беки!

— А ти! — изкрещя Беки. — Ти знаеше какво върши с нас и не направи нищо, за да го спреш.

— Не крещи на майка си — каза Кайл с остър глас. — Беки, никога не съм докоснал теб или Мери, ти знаеш това.