Робърт Сойер - Четвъртото измерение

О, да, валя, мислеше си Хедър. Валя като из ведро.

Университетът на Торонто — самообявилият се Харвърд на Севера — беше основан през 1827 година. Около петдесет хиляди редовни студенти бяха записани тук. Основният корпус беше в търговската част на града, закотвен на пресечката на «Юнивърсити авеню» и улица «Колидж». Освен че разполагаше с традиционния централен корпус, университетът на Торонто се разпростираше и в самия град със сгради, които в архитектурно отношение бяха истински гювеч от деветнадесети, двадесети и ранния двадесет и първи век.

Най-отличителната забележителност на университета беше библиотеката «Робъртс» — често наричана от студентите «Книжната крепост» — масивна, сложна бетонна конструкция. Кайл Грейвс беше изживял в Торонто всичките си четиридесет и пет години. Въпреки това съвсем наскоро бе видял архитектурен модел на корпуса и беше разбрал, че библиотеката е оформена като бетонен паун с качулатата кула на редките книги на Томас Фишер, извисяваща се като завършваща с клюн шия, и двете големи крила, разперени зад нея.

За нещастие, нямаше такова място, от където да се погледне отгоре библиотеката, за да се оцени по достойнство проекта. Университетът на Торонто в действителност имаше три асоциирани теологически колежа — «Емануел», филиал на Обединената канадска църква; презвитерианският «Нокс»; и агликанският «Уиклиф». Навярно беше предвидено паунът да се вижда само от Бог или посетители от космоса.

Кайл и Хедър се бяха разделили скоро след самоубийството на Мери; то беше дошло в повече и за двамата и тяхното разстройство от неразбирането на това, което се случи, се беше разпростряло във всичко. Апартаментът, в който сега живееше Кайл, беше близо до метростанция «Даунсвю» в предградието на Торонто. Той беше взел метрото до станция «Сейнт Джордж» тази сутрин и сега минаваше пеш краткото разстояние на юг към «Денис Мълин хол», който се намираше на улица «Сейнт Джордж» 91, точно срещу пътя, идващ от библиотека «Робъртс».

Кайл мина покрай Музея на обувките Бата — най-големият в света музей, посветен на обувни артикули, който се помещаваше в друго чудо на дизайна на двадесети век: сграда, която изглеждаше като леко смачкана кутия за обувки. Някой ден, канеше се Кайл, наистина щеше да влезе вътре.

След около две минути Кайл достигна «Мълин хол», новата четириетажна кръгла сграда, в която се намираше Отделът за изкуствен интелект и съвременна компютъризация. Кайл влезе през главната плъзгаща се стъклена врата. Неговата лаборатория беше на третия етаж, но той тръгна по стълбите, вместо да чака асансьора. Откакто беше получил сърдечен удар преди четири години, използваше всяка възможност за физически упражнения. Спомняше си как пуфтеше и пъшкаше само след един етаж, а сега се качваше, без изобщо да се задъха. Той се отправи надолу по коридора, отляво беше откритият атриум, докато стигна до лабораторията си. Притисна палец към сканиращата пластина и вратата се плъзна встрани.

— Добро утро, д-р Грейвс — каза дрезгав мъжки глас при неговото влизане.

— Добро утро, Чийтах.

Кайл свали шапката си и я закачи на старата дървена закачалка — университетите никога нищо не изхвърлят; тази трябваше да е от 50-те години на миналия век. Той пусна кафемашината, след това седна пред конзолата на компютъра, чийто преден панел беше под наклон четиридесет и пет градуса. В центъра на панела имаше две малки лещи, които се движеха в синхрон като очи.

Чийтах беше АПЕ — компютърна симулация, проектирана за Апроксимирана Психологическа Експресия; той подражаваше на човека. Кайл от дълго време беше защитник на принципа за силен изкуствен интелект: мозъкът не беше нищо друго освен органичен компютър, а съзнанието бе просто програмното осигуряване, което управляваше този компютър. Когато за първи път беше изложил това становище публично, в края на 90-те години на миналия век, то беше изглеждало разумно. Компютърните възможности се удвояваха на всеки осемнадесет месеца; достатъчно скоро щеше да има компютри с много по-голям капацитет за съхраняване на информация и по-добри взаимовръзки, отколкото притежаваше човешкият мозък. Със сигурност, когато се достигнеше този момент, щеше да е възможно човешкото съзнание да бъде копирано върху компютър.

Бедата беше, че този момент вече бе достигнат. Наистина повечето изчисления показваха, че още преди четири или пет години компютрите са надминали човешкия мозък по информационно-процесорни възможности и степен на сложност.