Роджър Зелазни - Вечен лед

— Не искам богиня.

— Виждам следите му — водят натам.

— Изобщо не се отклоняват, сякаш той знае къде отива.

Тя ги следва, прекосява склонове като извивки на бледо тяло. Целият свят е покой, светлина и белота. Сега на китката й Олдън тихичко си тананика стара мелодия — тя не е сигурна дали за любов или за бойни подвизи. Разстоянията са изопачени, перспективата — изкривена. Тя открива, че си тананика тихичко заедно с него, докато върви към мястото, където следите на Пол изчезват и навлизат в безкрайността.

ОТПУСНАТИЯТ СТРАЖ ВИСЕШЕ ОТ КЛОНА НА ДЪРВОТО. Моят щастлив ден. Времето… Следата е ясна. Нещата са се променили, но не така драстично, за да не мога да кажа къде е. Светлините! Господи, да! Леден блясък, купчини призми… Само отворът да е още там… Трябваше да взема взрив. Имало е разместване, може би срутване. Трябва да вляза вътре. Да се върна после с Дороти. Но първо да разчистя, да се отърва от… това. Ако тя е още там… Може би е погълната. Това ще е много хубаво, най-хубавото. Обаче рядко става така. Аз… Когато стана. Сякаш не беше. Не беше това. Беше… Беше разместване на почвата. Разпукване, разцепване. Ледени висулки, които звъняха, тракаха, трещяха наоколо. Мислех си, че ще ни затрупат. И двамата. Тя тръгна навътре. Заедно с торбата с находките. Грабнах ги. Само защото бяха по-близо. Можех ли да й помогна, ако…? Не можех. Нима можех? Подът се хлъзгаше. Излизай. Няма смисъл да се случи и на двама ни. Излязох. Тя би направила същото. Не би ли постъпила така? Очите й… Гленда! Може би… Не! Не би могла! Просто не би могла! А аз можех ли? Глупости. След всичките тези години. Имаше миг. Но само миг. На затишие. Ако бях разбрал, че ще настъпи, бих могъл. Не. Избягах. Твоето лице на прозореца, на екрана, в предишен сън. Гленда. Не че не го направих. Пламък на хълмовете. Огън и очи. Лед. Лед. Огън и сняг. Пламтящо огнище. Лед. Лед. И право през леда лежи дългият път. Пожарът е високо горе. Писъкът. Трясъкът. И тишината. Излизам. Все пак. Различно? Не. Не би могло. Само така можеше да стане. Не беше моя вината… По дяволите. Всичко, което можах. Гленда. Напред и нагоре. Да. Дълъг завой. После надолу. Там завой назад. Кристалите ще… Никога вече няма да се върна на това място.

УВИСНАЛИЯТ КЛОН НА ДЪРВОТО ВИСЕШЕ НАД СТРАЖА. Схванах! Мислиш, че не виждам през мъглата? Не можеш да се промъкнеш до мене с тихи котешки стъпки. Също и партньорът ти оттатък пътя. Ще се поразтопя повече близо до основата ти. Много нещо за разчистване се е натрупало тук… Може и да се възползваш от паузата. Да изправиш тези улици. Колко дълго…? Дълго… Дълги крака се разтварят… Много време оттогава. Не е ли странно, че след толкова много години желанието може да надживее осъществяването? Неестествено. Това време. Нещо като духовна пролет… Протегни онези лъчи. Изгори. Разтопи се в горещите ми ръце с червени пръсти. Отстъпи. Аз го казвам. Аз съм господарят тук. Разчисти този двор. Отпуши онзи канал. Остави ме да те сграбча. Разтопи се. Изгори. Аз властвам тук, богиньо. Оттегли се. Имам по една бомба за всяка ледена кула, светлина за всеки мрак. Тук стъпвай внимателно. Усещам, че започвам да те опознавам. Виждам подписа ти сред валмата облаци и мъгла, откривам ледените ти кичури сред бушуващия вятър. Твоите форми лежат очертани навсякъде около мен, бели като сияеща смърт. Ние си дължим една среща. Нека облаците да се вият на спирали, ледът да звъни, земята да се вълнува. Аз бързам да те срещна — смърт или дева — в кристалните зали на хълмовете. Не тук. Дълго, бавно падане, ледена фасада, сгромолясване. Размекване. Пак… Разбрах!

СТРАЖЪТ БЕШЕ ЗАМРЪЗНАЛ ВЪВ ВЕЧНИЯ ЛЕД. Наежвам се, барабаня. Вече идвам. Случайно. Случайно. Слушай! Дрозд. Разпукни се. Разчупи се. Разцепи се. Разкрий се. Идвам. Отвъд леда на световете, които съм познавала. Връщам се. Той. Дрозд. Духът, движещата сила. Да проправя пътя. Ела! Няма да преча на срещата. Приеми я. Разтвори се. Успокой облаците, обуздай вятъра. Никой да не смее да се противи на преходното ти завръщане, моя убийствена любов. Сякаш беше вчера. Шепа камъни… Ела с песен, зареден от топлите места. Гледах непроменените ти черти. Проправям пътя. Ела при мене. Недопуснат до съединяването. Аз… Опасала глобуса, събуждала съм се навсякъде, за да те срещна. Освен тук — тук, на това специално място, подчертавам; помни движещата сила на мястото, откъдето започна всичко, мой Пол с кървави ръце, моя любов, ти зовеш, завърнал се за последно сбогом, ледена целувка, огнено докосване, сърцето замира, кръвта застива, душата замръзва, прегръдка към света и моята омраза към твоето изплъзващо ми се тяло, неуловимо цяла дълга година. Ела на мястото, където то е чакало. Отново се раздвижвам, ток пробягва по гръбнака ми, зад замръзналите ми очи, чакам и се стоплям. При мене. При мене. Сега. Чуруликай и щракай с пръсти, настръхвай, барабани. Плазовете драскат по снега, по сърцето ми. Режи.